Наскоро президентът Румен Радев постави знак за равенство между управлението на Бойко Борисов и ГЕРБ, изкарали три мандата, и кабинета на Промяната, задържал се едва 7 месеца.
„Там, където пиарът е бил повече от работата, винаги наследството е тежко. Така беше след кабинета „Борисов“, който разхвърля едни тръби по полето и те ръждясваха с години. Така е и с кабинета „Петков“, който смело обяви датата 30 август да се изкара Акт 15 и Акт 16 (за интерконектора с Гърция, бел.а.) при огромна несвършена работа“, заяви Радев.
Изглежда, че България си има антисистемен президент – Румен Радев, който кара своя втори президентски мандат, критикуваше правителството на Кирил Петков и „Продължаваме промяната“ (ПП) така, както го правеше и с кабинета на Бойко Борисов, от който първо свали доверието, а после вдигна и юмрук. На пръв поглед излиза, че държавният глава е борец срещу статуквото и безпристрастен коректив независимо кой е на власт. Мнозинството българи, за които „всички са маскари“, са във възторг. Да си антисистемен е позиция, която се котира добре на политическата борса – доказателство са антисистемните партии, които получиха представителство в последните парламенти.
Флиртът с „порочната власт и почтените избиратели“
С любовта на суверена зад гърба си, изпитана в мажоритарния му избор, Радев говори от негово име (какво от това, че обществото е разнолико и многогласно) и претендира да действа в негов интерес, когато се изправя срещу управляващите. Този флирт се харесва на омерзените от политиката – потвърждава го все по-ниската избирателна активност. „Деленето днес не е между леви и десни, а между порочната власт и милионите почтени българи“, каза Радев през февруари 2020 година, когато свали доверието си от кабинета „Борисов“. През април 2022, остро критикувайки правителството на Кирил Петков, отново прокара разграничителна линия между властта и демоса с думите, че „правителството дължи категоричен отговор на гражданите чии интереси обслужва и е крайно време да докаже, че отстоява българския суверенитет“. На консултациите с ГЕРБ-СДС през декември м.г. за съставяне на правителство Радев обеща:
„Както бях критичен към вашето управление, така ще бъда критичен и към всяко следващо управление“. Само че при управлението на ГЕРБ Радев вдигаше повече пушилка с реторика, отколкото с реални действия, а първият му служебен кабинет през 2017 г. не ревизира нищо от действията на правителството на Борисов. Съсредоточи се върху подготовката за българското европредседателство.
Във втория мандат пък президентът забрави най-важния си призив – онзи, заради който го подкрепиха много повече избиратели извън левия електорат: „да извадим мафията от прокуратурата“. Забрави и за мафията, и за прокуратурата, и за главния прокурор Иван Гешев.
Едно от предимствата му е, че не се държи като верен син на партията. Георги Първанов – председател на БСП преди двата си президентски мандата, също имаше конфликти с премиера Станишев, но те излязоха на повърхността едва в края на управлението на тройната коалиция.
Росен Плевнелиев, макар и да не беше партиен апаратчик, не се опълчи срещу ГЕРБ, която го избра, но се осмели срещу кабинета „Орешарски“ (БСП и ДПС).
Издигнат от консервативната и националпопулистка БСП за първия си мандат, за втория Радев диверсифицира подкрепата – освен левите, привлече и недоволните и гневни на ГЕРБ, които са многократно повече, след като обедини протестите срещу статуквото през лятото на 2020 година.
Всичко това се харесва на широк кръг избиратели, но действа ерозиращо за самите партии, тъй като подчертава тяхната малоценност. Какво друго, освен упадък на парламентаризма и несъстоятелност на политическите формации са краткотрайните парламенти и неспособността за съставяне на правителство?
Кой сте Вие, г-н президент?
Най-вероятно четвъртият служебен кабинет на Радев ще е на власт поне до ноември. Когато в рамките на година и половина президентът на една парламентарна република я управлява почти двойно повече от парламента ѝ, той определено доминира политиката – независимо от ограничените му по конституция правомощия.
Но и не чак толкова стеснени – той има право да селектира (по вътрешно убеждение и по критерии, известни единствено нему и на кръг от съветници) премиерите и министрите в служебните си правителства. А с всяко от тях президентът печели все повече и повече трайни властови позиции.
Докато партньорите в коалицията произведоха единствено раздори и не стигнаха до съгласие за кандидатурата за управител на БНБ, камо ли за подуправители, Румен Радев назначи Илия Лингорски, преди това главен икономист на ББР, в УС на БНБ от президентската квота.
Председателят на СЕМ Соня Момчилова също е селекция на държавния глава. Наскоро регулаторът „опази“ генералния директор на БНТ Емил Кошлуков, като се провали с избора на нов. Шефовете на спецслужбите бяха сменени още при предишния служебен кабинет, а правителството на Кирил Петков така и не се осмели да проведе своя кадрова политика и реформи в тях.
Сектор „Сигурност“ е на практика под контрола на държавния глава, а заедно с него и огромни масиви от информация, в т.ч. онези за сметките и имотите в чужбина на политици и магистрати, с които разполага ДАНС.
Ето така, зад маската на надпартийност и антисистемност (макар да не променя системата, а да се възползва от нея), Румен Радев се сдобива с все повече власт. Има ли опасност поредицата служебни кабинети да формират култ към личността на Радев за сметка на провалящите се партии? Едва ли България би могла да се превърне в умалено копие на Русия с нежизнеспособната ѝ демокрация, но партиите ще трябва да проявят повече разум и отговорност.
В противен случай президентските правителства, макар и с ограничена времева рамка, ще успеят да ревизират значими за развитието на България приоритети. Например процедурата за членство в „клуба на богатите“, както е известна Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), с което започна кабинетът на Гълъб Донев. Стандартите на ОИСР за постигане на добро управление, ефективност и контрол на публичните предприятия са сред критериите за еврозоната.
Или пък вместо да разнообразят газовите доставки, ще се опитат отново да привържат България към „Газпром“ като основен снабдител.
Налага се да бъде опазен парламентаризмът в републиката, а за това са нужни силни политически проекти. Залогът на 2 октомври е по-голям от просто спечелването на избори.
*****
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската аудитория.
Коментар от Емилия Милчева
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
