Изобщо не бива да се учудваме, че преместват Парламента: те биха преместили и Земното кълбо, та да са все на припек от слънчевата му страна.
И Времето дори биха спрели, за да си останат в Парламента, където и да е той – завинаги завинтени за креслата си.
Това са комплексари, нека го кажем направо.
Хора, лишени от всякакво чувство за историчност.
За тях Историята е някаква зла сила, която ги плаши, тя е техният екзекутор, понеже им отнема измамното усещане, че представляват нещо значимо.
Обитаваме Ерата на Разпада – и трябва да се стараем да съхраним всеки, дори най-нищожен, знак на някакво Достолепие. Вместо това – местят Парламента.
И пак добре, че още не са се сетили да съборят или направо да запалят досегашната сграда – това скромно обиталище, но по своему свято, преживяло и славни, и позорни времена.
Дали авторите на идеята за преместването няма гордо да се изпъчат, ако ги сравним с Ван дер Любе – онзи холандски лумпен, който запали Райхстага? Като нищо.
Не си спестявайте гнева към тия хорица – това само амнистира Глупостта, която вече изглежда неизкоренима, понеже горивото й го осигуряват тъкмо некадърни Заличители.
От три десетилетия те не се умориха да замазват, зацапват и, в крайна сметка, да унижават Историята, да се саморазправят с нея, сякаш им е бащиния.
С едничката цел някак да извисят скромния/лилипутския си ръст.
Газени фенери, които искат да минават за морски фарове.
И все им прощаваме.
Ами, надписът „Съединението прави силата“, в който все се кълнят с овче равнодушие – него какво ще го правят? Накъде ще го помъкнат?
Да не би да се решили да го джаснат върху фасадата на бившия комунистически Партиен дом?
Или направо ще го зарежат, тъй и тъй са си майстори на разединението, а не на единението. Да разединяват – и да се разединяват – открай време им е по-сладко. А все са си предимно скромни хорица, поне повечето от тях, но винаги са готови да си прегризат гърлата.
А може би още веднъж ще унижат отдавна низвергнатия надпис – като го предадат на някой пункт за изкупуване на „вторични суровини“.
Отгоре на всичко, нямат и никакъв вкус: новата пленарна зала има обаянието на гарова чакалня; тя никога няма да остарее с достойнство и да става все по-стилна с времето.
Като я гледаме, със сигурност ще си спомним една прочута фраза на Кенет Кларк.
Той разсъждава върху великолепието на катедралата в Шартр и казва: „Но аз се съмнявам, че тук се е родила и една-единствена простичка човешка мисъл“.
Ние, разбира се, нямаме такива очаквания и от нашите катунари.
Това не е само някакво „преместване“: катунът се отегчил и решил да се намъкне на по-подходящо място.
Не спряха да мелят срещу фантомния комунизъм – а сега ще се надяват да получат ново вдъхновение баш от мрачната сграда на комунистическата цитадела.
Пък и щяло да им бъде по-удобно да се глумят над законите – правени-недонаправени – които непрекъснато ремонтират, също като великите ни магистрали.
При коефициент на полезност, висок почти колкото нивото на некомпетентност.
Здравей, Пекин, може ли едно тукашно виетнамско чайче…
„Преместват“, за да ликвидират още един от символите на Времето -Общото, не тяхното. А за тях то е непоносимо – те искат всичко да затворят, да скрият, да смачкат в своето си временце, предварително мухлясало.
Ако и това сега им бъде позволено, значи несмисленото е взело превес над символното, чрез което оцеляваме, то окончателно губи своето значение.
Кампанията на вестник „Труд“ срещу „преместването“ на Парламента трябва да бъде подкрепена, поне тази битка трябва да бъде спечелена.
Натрийте им носовете.
Това ще бъде, извън всичко друго, и удар по ненаказуемата глупост.
Стига са дрънкали за „Език на омразата“, докато бълват глупости.
Езикът на глупостта е далеч по-разрушителен.
Спрете „преместването“, което, всъщност, си е една гаменска експроприация на важен знак на Българското Време.
От години и него искат да приватизират за собствените си нужди.
Тия не си знаят силата – утре може да преместят и държавата.
В небитието – за където са си най-подходящи.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
