И съм бесен, и съм тъжен, и се вкисвам, и пак ме хваща бесът с този пусти потоп.
Толкова хубави хора познавам от бедстващите, а колко още хубави хора не познавам…
В главата ми гърми само „Хем живеем ден за ден, хем пък като да сме вечни“.
Не сме вечни – вечни са стихиите. Но и ден за ден да живеем не е редно.
Пусто не съм вчерашен. Да бях, щях да ям дървото и да хленча до Бога и пак да не си мръдна пръста, та да не се повтаря злочестината.
Ама не съм вчерашен. Че и помня.
Ще разкажа накратко как беше и как можеше да бъде, а пък ако на някой не му харесва, да хваща пътя, да ме зачерква с дебелия молив, да ме забрави и да не се връща обратно.
Служих в Черноморец от 1979-та до 1981-ва. Целият югоизток беше осеян с военни поделения. Каквито ви дойде на ума. Не знам със сигурност – то си беше и военна тайна, но в Странджа имаше поне 10-15 хиляди войска.
Сила!
Щото трябваше да спираме Турция, ако нещо ѝ щукне. И Турция ни имаше страха.
Ако в онези години един дъжд, ако и да е толкова силен като този, отнесеше мост, отнасяше и поне 20-30 човека в затвора за дълго. Всеки, който строеше мост – за цивилни нужди – знаеше, че строи мост, по който трябва да мине неограничен брой тежка бойна техника, т. е. строи мост, годен да издържи на война.
Днес един мост – на единствения път, свързващ с Царево с всичко на юг от него – се строши като вафлена кора. Което означава, че на нито един етап от неговото проектиране и строеж не са били спазвани правилата. Сега ще насметат няколко дребни риби, които са се и облажили най-малко и то защото идват избори. Ще вдигнат пушилката за седмица-две и туйто.
Преди 40 години с това щеше да се занимава военен прокурор.
Днес спасението на пострадалите е грижа на пострадалите.
Преди 40 години на шестия час от дъжда целият район щеше да бъде военна зона. Хората щяха да бъдат навреме евакуирани от опасните места. Не евакуирани, а прогонени. И извозени с военните камиони, разбира се. Няма хък, няма мък. Щото Хората Бедстват!
Щеше да се изсипе огромна войска – с всичките онези здрави млади мъже, които подобно наводнение никога не може да уплаши; с всичките му бронирани машини, мощни камиони, всъдеходни джипки, лодки, катери, водоноски, походни кухни, палатки, одеяла, дрехи, обувки, храна… По пътищата щеше да цари железен ред, а по тях щеше да тече Спасението.
Пострадалите хора щяха да бъдат извозени до гари и автогари, че да се приберат по домовете си. Със суха храна за из път.
След това цялата територия на бедствието щеше да бъде разчистена за една седмица така, че отново да стане годна за живеене и за работа. После щяха да влязат строителни войски да изградят отново де що има разрушено.
Защото бяхме готови за война и подобно бедствие щеше да мине просто като едно добро учение.
Бяхме толкова готови, че да не разчитаме на Варшавския договор и на Голямата Мечка, защото си имахме всичко необходимо и в перфектно състояние за незабавна експлоатация.
Живеехме в мир, но бяхме готови за война. Сега живеем във война, а се готвим за гей-парад.
Може колкото щем да се залъгваме един друг и да залъгваме цял народ. Стихиите не можем излъга.
Тогава не само го знаехме, но бяхме и подготвени.
За най-ужасните неща, които могат да се случат в мирно време, хората знаеха – армията, българските офицери и войници ще се притекат на помощ и ще донесат Спасение.
И сега може да е така, ама иска мислене и много бачкане.
А у нас онези, дето трябва да мислят, не могат да си намерят мозъка, ако не им посочиш с кирката точно къде се намира.
Да се гради и поддържа държава е много сложна и много отговорна работа. Сигурно имаме достатъчно на брой и достатъчно читави хора, които могат да го правят, но те са смачкани в калта, обезверени, обезкуражени, обезсърчени. Без никакъв шанс да съзидават, защото мишоците „там горе“ не могат да си откъснат очите от собствения си кирлив пъп.
Цялата тази разруха в скъпия на сърцето ми югоизток можеше да бъде предотвратена. ТРЯБВАШЕ да бъде предотвратена! Но не беше.
И следващата няма да бъде предотвратена, докато на най-горните десет нива на управление е фрашкано с мърлячи.
Включително и такива от най-мръсната порода – шибаняците, дето уж сън не спят да спасяват чужди народи от бедствия, а оставят собствения си народ да го отнася водата в морето.
Румен Стойчев, Фейсбук
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
