Проф. Иво Христов: България е изцяло деградирала. Партньорите ни са наясно с жалкото ни състояние

Има ли риск за съществуването на България?

След 33-годишен преход – време, през което сякаш знаехме накъде се движим, днес България отново е разкъсвана по оста Изток или Запад.

Страната ни през изминалите години направи два ключови избора и се присъедини първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).

До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше безоблачен. От публичния дебат тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче постепенно започнаха да налагат различни гледни/опорни точки, а военната намеса на Русия в Украйна – да преобръща света.
България, традиционно свързвана с Изтока, въпреки съюзническата си обвързаност със Запада, претърпява трусове.
Политическият елит е буквално разцепен по ключовите теми, които засягат ролята, участието и позициите на България, свързани с разгарящия се конфликт.
Предишното Народно събрание прие политическа декларация, с която подкрепи Киев и осъди действията на Москва. Сегашното гласува военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния конфликт в глобален стават все по-плътни, казусите пред елита – конкретни и сложни.
Общественото мнение е на двата полюса, аргументите се плъзгат по злободневната реторика.

В този, без преувеличение, исторически момент България не разполага с дългосрочна стратегия, която разиграва различни сценарии за бъдещето и проектира върху тях националните ни интереси. Ако това бе факт, позициите вероятно щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.

През призмата на възможните развития и националните интереси на България „Епицентър“ започва серия от интервюта и търсене на позиции около един основен въпрос: има ли риск за съществуването на България и как те биха могли да се проявят в следващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на нашата държава?

Предлагаме ви гледната точка на проф. Иво Христов, според когото външните планове и инерцията на българското общество, неспособността му да се съпротивлява на чуждите културни кодове се съчетават в риск за нашето съществуване.

– Проф. Христов, вече повече от две години, от протестите през лятото на 2020 година насам, България се намира в тежка вътрешно-политическа криза, която се засили от войната в Украйна. Външни или вътрешни са по-големите рискове за българската държавност?

– Истината е, че големите събития, които са определяли магистралните направления на българската история в Ново време са били винаги с външен характер. Така се е случило, че нашето географско разположение, нашата историческа традиция предопределят приоритета на външния фактор по отношение на вътрешния.

Конкретният случай, за който ме питате, е ярка демонстрация на тази закономерност, касаеща българското настояще и бъдеще.

Първата „нежна революция“ в България се случи през зимата на 1996-1997 година. Разбира се, имаше комплекс от вътрешни причини Жан Виденов да бъде свален от власт, но проблемът е, че малко хора поставят тази криза в правилния исторически и най-вече военно-стратегически контекст на времето. А той беше повече от ясен – готвеше се войната срещу Югославия, България беше много важен тил за воюваща Югославия. Оттук преминаваха оръжия, муниции, петрол, следователно воюваща Югославия трябваше да бъде лишена от своя тил.
Това предопредели смяната на режима в София по този начин.
На пръв поглед изглежда като вътрешно събитие, а реално беше концентриран удар с външна посока.
Между другото, колкото и да странно, ударът беше американско-руски, всеки от тях със собствено основание.

В момента България е прифронтова полоса във войната между САЩ/Запада и Русия, която се провежда на територията на Украйна.
В този смисъл трябва да се прекратят всякакви връзки на прифронтовата полоса с противника, в случая с Русия – военни, организационни, културни, енергийни, икономически – и да бъде монтиран режим, който да е лоялен на една от двете страни. Очевидно не е руската.

В този контекст трябва да разчитаме случващото се в България. Освен, да повторя, че има вътрешна логика и вътрешни фактори, но много често те не са решаващи.

– Протести 2020 също имаха своята вътрешна логика и своите основания.

– Много често, когато манипулирате един обществен процес, вие го правите така, че да вмените на актьорите не измислени, а реални реплики. Марионетките трябва да са искрено убедени, че действат автентично, без да съзнават, че те участват в чужда игра, дългосрочна по своя характер.

Разбира се, че режимът на Борисов беше дотегнал на всички. Разбира се, че има хиляди фактори и причини той да бъде премахнат, но те съществуваха от ден първи от монтирането на този режим. Тогава обаче никой не го махна.

Беше станало повече от ясно, че заиграванията на ГЕРБ с Русия и особено построяването на „Турски поток“ бе последната капка, която преля чашата на други геополитически ментори – САЩ, и режимът беше свален.

– Защо нямаме национална доктрина, която да дефинира интересите на България за години напред?

– Ще ви отговаря с поговорката: „Всичката Мара втасала, само доктрина не написала“.
По брой на доктрини, стратегии и друг тип нищо незначещи документи на глава от населението имам чувството, че сме на първо място в света.
Доктрина, стратегия и стратегическо поведение може да има само този, който е субект на собственото си стратегическо действие, а не марионетка. Дори да напишете доктрина, пълна с клишета, които да се харесат на средното българско ухо, това няма да промени нищо в жалкото геополитическо състояние на страната.

– Наблюдавайки институционалните и политическите реакции, как ще отговорите на въпроса следваме ли някакви национални интереси в изменящата се геополитическа ситуация или импровизираме?

– Кои са националните интереси на България в 2022 година?
Може да имате собствени интереси, собствено поведение, собствено стратегическо, а оттам и тактическо целеполагане, ако в значителна степен сте субект на собствената си историческа съдба. България не е субект, а обект на геополитическия процес. Марионетката, пешката не може да има собствено мнение. И тя го няма.

Това, което се представя за собствено движение, не е нищо друго освен рефлектирано движение, наложено от шахматиста, който мести пешките.

Ние вече сме го докарали дотам, че националният интерес, макар и жалък, е да оцелеем. Което идеално пасва на българския манталитет, изграден тук за повече от 1300 години.
Но, ако ще оцеляваме, то ние оцеляваме на все по-ниско ниво. Дори на визуално, на чисто битово ниво.

В последните дни ми се наложи да пътувам от Триест до София, преди това и до Истанбул. Няма по-мръсна, разбита и отвратителна като ландшафт гледка от тази у нас. Съседна Сърбия е в пъти по-добре. Имате чувството, че като влезете от Сърбия в България влизате от Европейския съюз в Азия.

Ние сме в най-жалкото си състояние, даже и ментално, до което сме се докарали с оцеляването ден за ден. Цялостният, пази Боже, политически дискурс, ако се опитате да го погледнете отстрани, е толкова отблъскващ и провинциален, че прилича на доизживяване на последните дни.

– Към всичко, което изброихте, можем да добавим анархия и катастрофи по пътищата, пробит сектор „Сигурност“, убит полицай на българската граница – все симптоми за слаба държава. Доколко самите ние, а не външният фактор, сме заплаха за собственото си бъдеще?

– В огромна степен. Винаги съм казвал, че плановете на външния фактор по отношение на България са ясни. И те не помагат за превръщането на България в силна, развита и независима страна. Но фактът, че отвътре ние самите не направихме и опит за противопоставяне ясно показва, че когато двата фактора – външният вектор и вътрешният съвпаднат в посоката, а тя е практически ликвидирането на тази страна и този народ, резултатът не бива да изненадва никого. Ние сме се запътили към небитието, правим го с бързи крачки и който посочва този факт, обикновено бива нарочван за главен враг на републиката.

– Да се обърнем към военния конфликт и проекцията му в България. На Запад се чуват плахи мнения, че Русия и Украйна трябва да седнат на масата на преговорите възможно най-бързо. Реалистично ли е да се очаква военна победа за Украйна?

– Може ли Украйна да победи Русия? Това са несериозни неща.

Надигащият се конфликт с Китай обаче става все по-сериозен и по-мащабен. Подозирам също, че руският елит е влязъл в режим на минималистична ревизия на положението след Студената война. Имам чувството, че целта на цялата тази операция е редуцирана до осигуряване на сухопътен коридор до Крим и нищо повече.
В тези случаи имаме съвпадение на вътрешен и външен интерес.
След смяната на караула в САЩ на ниво законодателен орган режимът на демократите ще изпадне в глуха отбрана в следващите две години и се налагат бързи и дефанзивни действия за минимизиране на щетите. Вероятно поради тази причина има и натиск за замразяване на конфликта по подобие на други конфликти в цялата бивша постсъветска периферия.

Говорим за Запада като за нещо монолитно, но очевидно не е така. Вече се различават ясно разломите между политиката на САЩ в региона (и не само в региона), на Турция, на Англия, която очевидно се различава от тази на Щатите, и това е особено видно в два театъра на военни действия – украинския и закавказкия, както и на политиката на остатъчния Европейски съюз, който е едно уголемено подобие на жалката имитация, наречена българска политика в момента. Там също има дълбоки разломи, индуцирани от войната в Украйна, и резултатът е, че някой много бърза да замрази нещата за известно време. Поне докато бъде разрешен въпросът за властта, както казваше Ленин.

– Народното събрание взе решение да възложи на правителството да изработи план какво оръжие можем да предоставим на Украйна. При това – с внушително мнозинство. Какви са рисковете от това решение?

– Поредният „цвят на нацията“, който след това ще плаче, че му е потърсена историческа отговорност. Справка – 1945 година. Нищо повече няма да кажа.

– На консултациите с представителите на ГЕРБ президентът попита „какво внесохте за 10 години в армията, за да изнасяте сега?“ Едно от нещата, които се разчитат от тази реплика е, че ние оръжие нямаме. А жива сила?

– Нашите така наречени партньори са наясно с цялостното жалко състояние на българското общество, включително на въоръжените му сили. Българското оръжие или жива българска сила с нищо няма да натежат в битката на фронта, но проблемът е, грубо казано, българите да бъдат окървавени в сблъсъка с Русия, което след това да бъде използвано като мощен пропагандистки ресурс за обръщане на манталитетните нагласи в България, които все още са проруски.

– Доколко обаче и един рязък завой на България на Изток, може да е заплаха за държавата и за българското общество?

– България не може да прави завой нито на Изток, нито на Запад, защото не е субект на собствената си съдба. България ще я „завият“ външни фактори, а не вътрешни.

– Дори по време на Студената война ядрената заплаха бе по-малко реална. Двете суперсили се възпираха една друга. Сега този страх сякаш го няма. Какво се промени?

– Това е тестване на нагласите за преодоляване на ядрената бариера. Всеки компетентен в тази сфера знае, че ограничена ядрена война няма. Тръгне ли се веднъж към размяна на ядрени удари, това има собствена логика – логиката на ескалацията до пълно унищожение на противниците. Приказките за малка ядрена война издават пълна некомпетентност, меко казано.

Елитите на Русия и САЩ, които взимат глобалните, генералните, включително военни решения, знаят коя е истинската червена черта и гледат да не я пресичат по никакъв начин.
Но е повече от ясно, че в пропагандистката война заплахата широко се използва и се размахва. В активен оборот са вече поколения, които знаят за войната само от блудкавите холивудски сериали.

Поради тази причина заплахата с ядрена война се използва като удобно средство за манипулация на огромни маси от хора. Но има кръгове, които едва ли не си мислят, че е възможно използването на единичен тактически ядрен удар без това да доведе до рязка ядрена ескалация, и съществуването на тези кръгове е плашещо.

– Изминаха 33 години от падането на Берлинската стена. Кой кого излъга след края на Студената война? Русия ли бе наивна или Западът бе прекалено ловък и хитър?

– Приказката с излъгването на съветските елити е също широко разпространена и то от пропагандистите на същите елити, които трябваше да прикрият, че основното действие на така наречената перестройка беше висшата комунистическа номенклатура на Съветския съюз и тази на техните сателити да участват в едно ново разделение на световния труд в качеството си вече на част от световния елит. Сметките им бяха за трансформиране на системата от социалистическа в капиталистическа, при която те отново да държат контролните лостове.

Истината е, че Западът ги излъга.
Поне от съветския елит никой не имал намерение да разпада Съветския съюз, а само да трансформира системата, и те да участват наравно с англосаксонците в международното разделение на труда. Естествено, това не може да се случи. В момента, в който отпуснеш гарда, както в бокса, получаваш нокаутираш удар.

В сериозната геополитика няма такова нещо като вярване на честна дума. Щом противникът го допусне, се влиза буквално в неговия тил, в неговата геополитическа зона, докато бъде притиснат или унищожен. Точно това се случи с Русия и СССР, който се изтегли от центъра на Европа. Както виждате, битката в момента се води горе-долу на местата, където германският Вермахт достигна през 1942-а по времето на Сталинградската битка.

– Като анализирате отношенията Сърбия-Косово, България-Северна Македония може ли и нашият регион да бъде дестабилизиран и кой има интерес от това?

– Разбира се, че може. Има обективни разломи, които могат да бъдат индуцирани и да доведат до взрив. Сръбско-косоварският вие го посочихте.
Тук преминават интересите на поне три велики сили – на САЩ, на Русия и отчасти на Китай, която икономически е влязла много мощно в Западните Балкани. Едно ново разиграване на албанската карта например или на сръбската, е класика в геополитическия жанр.

Що се отнася до взаимоотношенията между България и Северна Македония беше повече от ясно, и го казах преди година, че ще клекнем за всичко. Абсолютно за всичко.
Има геополитическо решение Северна Македония да влезе в така наречените евроатлантически структури не от любов към македонската република, а защото трябва да бъде изравнен геополитическия лимес по долината на Вардар.

– В първото интервю, което Епицентър.бг направи по темата за рисковете пред нашата държава дипломатът Валентин Радомирски подчерта, че в преговорите с Турция или Русия, или САЩ могат да предложат България като „тлъста хапка“, за да я привлекат като съюзник.
Възможен ли е сценарий, при който България прекратява съществуването си като държава и виждате ли предпоставки това да се реализира?

– Прекратяването на съществуването на България няма да стане с всенародни чествания. Прощавайте за иронията.
Ние изчезваме всеки ден. Излезте навън и погледнете надписите по магазините. Всички са на примитивен псевдоанглийски. При липсата на националистически културен заряд, когато вие сте колонизирана страна, веднага започвате да имитирате безсъзнателно културните кодове на вашия господар.

За съжаление, българите го правим с голяма сръчност и това е опаковано в сладката формула за адаптивността на българската нация. Ние така сме се адаптирали 200 години във Византия, 500 години по турско време. И това се счита за голям плюс на нашия етно-национален код.
Ние няма да изчезнем с гръм и трясък, ние изчезваме всекидневно и посредствено.

По улиците чувам тийнейджъри от елитни училища, които си говорят на английски с репликите от треторазряден холивудски филм. Защо? Защото имитират културните кодове, с които са залети от, пази Боже, българските медии, които ги транслират, подадени отвън.

Но да кажа отново – тези отвън ги разбирам. Така се прави. Проблемът е, че тези отвътре не дават битка, даже няма смислена съпротива в това отношение.

Отидете в която и да е друга балканска страна, формално много по-жалка от нас в икономическо състояние, и вижте дали това е така. Никъде не е така освен в България.

– Да се върнем към вътрешно-политическата криза. Какви са шансовете за редовно правителство в рамките на сегашния парламент според Вас?

– Каква е тази медийна обсесия, че непременно трябва да има редовно правителство?! Защо трябва да има?!
Каква е конституционната разлика между редовно и служебно правителство? Няма такава. С изключение от кръга от въпроси, които се взимат от парламента. Това е една от задачите на парламента – да обяви война. Това не може служебното правителство. Правете си изводите.

Настоятелният въпрос за редовно правителство измества основното предназначение на политиката, каквато в България няма.
Хората се явяват на избори, формално погледнато, за да гласуват за политически сили, които да представляват техните интереси. А дали реализацията им преминава през редовно или нередовно правителство, къс или дълъг парламент, е вече технология.

Проблемът е, че българската политическа система е дълбоко непредставителна, срива се от избори на избори, нивото на българския политически дискурс е плачевно. Каквото е дереджето на държавата чисто на епидермално ниво, такова е и на политическата система. Защо очакваме, че след като страната ни цялостно е деградирала, политическата ни система ще е цялата в бяло? Същата ще бъде.

– А има ли изход?

– Защо трябва да има изход? Това е другото инфантилно питане. На всяка цена ситуацията трябвало да има изход и решение.
Историята е резултат не от това, което ви се иска, а от това което можете.

– Говори се за президентска република, за хартиени бюлетини.

– Всичко това е дребнотемие и заместване на целта със средството. Когато не можете да решите основния проблем, го замествате с клишета.

– Демокрации и автокрации – това ли е бъдещото актуално разделение на света и може ли от демокрация да се спуснем отново към силово, към тоталитарно управление?

– То е такова. Демократичен ли беше режимът на Костов? А на Борисов? Българското общество е болно с авторитарни тенденции, които с широко разтворени ръце ще бъдат прегърнати от голяма част от остатъчното българско население. То с удоволствие ще отстрани тежащата му дори минимална отговорност за собствените му дела. За да я повери на пореден спасител, който еднолично ще реши техните проблеми. Това е мащабен лайтмотив в националната психика и поведение.
Най-големият проблем на съвременното българско общество, и не само на съвременното, е мизерната способност на българите автентично да се самоорганизират. Подчертавам – самоорганизират за решаване на собствените им проблеми.

Като се започне с изчистването на градинката пред блока и се стигне до управлението на държавата. Външните планове и вътрешните игри отиват на второ място, когато срещу себе си имате активен социален субект, който съзнава собствените си интереси, осъзнава средствата за тяхното отстояване и активно и постоянно се бори за тях. Подчертавам – активно и постоянно. Нищо такова няма в България.

Автор: Таня Джоева, Епицентър.бг