В последните две петилетки – от 2015 година и особено след годините на Ковид пандемията почти без изключение въпросите, които се дискутират в Националния съвет за тристранно сътрудничество приключват с жестове от държавата към работниците.
И как не. Икономиката расте. Има дефицит на работна ръка. Бизнесът получи всички стимули, които пожела – помощи за фермери, енергийни доплащания, диференцирани ДДС ставки.
На този фон вдигането на осигурителни прагове, максималния осигурителен доход, минималната работна заплата, изглеждат като честна сделка, макар и задълбоченият поглед да показва, че липсва пряка връзка и положението е повече „танто за кукуригу“. Минималната работна заплата касае едни представители на трудовия пазар, а минималните прагове и максималният осигурителен доход – съвсем други. Тази година обаче траекторията, на която се намира Минималната работна заплата зае застрашителна посока спрямо цялостното развитие на българската икономика.
Европейската икономика продължава да се влачи по корем и вече седем тримесечия растежът е под половин процент, а българският бизнес също ще носи последствията от депресията.
И точно в този момент минималната работна заплата започва да гони 1100 лева.
Колкото и невероятно да звучи, планираното увеличение ще направи минималната работна заплата 90% от стартовото официално възнаграждение за чирак в строителния сектор, което е 1200 лева. Съгласно действащият механизъм, в момента Минималната работна заплата не се договаря, а се фиксира автоматично на 50% от средната брутна работна заплата, измерена като се имат предвид последните две тримесечия на предходната година и първите две на тази, в която вдигането ще с изчислява за следващата.
Ако нещо не се промени, минималната работна заплата ще стане 1077 лева, или 97% от средното официално нетно заплащане на продавачите в квартални кафенета и малките бакалии. Ще стане 100% от заплатата на общите работници в животновъдството. Не на овчарите, не на краварите, а на тези, които разпръскват храната в яслите и чистят помещенията на животните.
Срамен труд няма. Но статистиката ясно показва, че това, или най-късно следващото повишение на минималната работна заплата ще я превърне в нормативно наложен разход за бизнеса на единица нает служител. Да, минималната работна заплата е замислена да предпазва най-необразованите и най-нискоквалифицирани работници от потенциални злоупотреби на техните работодатели. Във всички други случаи заплатата е оценка за фактора „труд“, която се договаря между работодател и служители, или в процеса на колективно трудово договаряне.
В контраст, минималната работна заплата е нормативно спусната оценка. Върху нея се плащат осигуровки. И ако тя стане непосилна за конкретни работодатели, ще се окаже, че продавачите в денонощните магазини се водят на четиричасов работен ден, когато дават традиционните 12-часови смени. Ратаите във фермите също са наети почасово, а общите работници в строителството бъркат мазилките и бетона от 9 до 12, след което си тръгват.
Ако органите си направят труда да проверяват доколко тези декларирани половинчати отношения между фирма и служител са реални, сериозна част от микропредприятията в България ще преустановят дейност.
Анализ на Димитър Чобанов, икономист от Институт за нов икономически напредък към УНСС показва, миналата година минималната работна заплата, която е в сила в момента, е надхвърляла 60% от средната работна заплата в 19 от 28 области през третото тримесечие на миналата година. В пет от тях надхвърляла 70%.
Асоциацията на индустриалния капитал в България оспорва фиксирания механизъм за осъвременяване и изключването на социалните партньори от процеса на договаряне. Те са против базовата МРЗ да е 50% от средната брутна работна заплата. Протестират, че в противоречие с европейската директива, която уж механизмът изпълнява не се взимат редица фактори, които трябва да се вземат предвид, и затова вече са сезирали Европейската комисия.
В минали години щях да приема това като смешен плач, защото искрено вярвам, че работодател, който не може да плаща минимална заплата по 800 лева, няма място на пазара. Когато минималната нетна заплата започне да гони 1100 лева, всеки от нас може да се огледа и ще си даде сметка, че стойността не е далеч от възнагражденията на нископлатени работници в нашето обкръжение.
Уместен е въпросът, що за бизнеси виреят в България, които могат да плащат само толкова. Но вглеждането в характера на чуждестранните инвестиции ще покаже, че България е уловила тренда при всяка смяна на модата. Имахме шивачки, когато се правеха дрехи на ишлеме. Привлякохме фабрики за авточасти, компоненти и електроника. Оказахме се привлекателни и за развойните центрове в информационни и телекомуникационни технологии.
Това, което ни липсва е да привлечем мега инвестиция в производство на краен продукт. Нямаме автомобилостроене. Нямаме център за облачни услуги и големи данни, какъвто Google откри в Гърция и въпреки високите разходи за охлаждане, печели и краде наши специалисти. В борба за осигуряване с чипове Италия нарушава правилата за държавна помощ и опитва да привлече производители като ги обгрижва така, както никой на изток не би посмял, защото веднага ще долетят европейските санкции. С малко повече лобизъм и фантазия, италианците си осигуриха дори съгласие от страна на Европейската комисия да стимулират своята силициева долина с 5.4 милиарда евро.
Така за нас си остава въпросът, защо 20 години не можем да излезем от амплоато на ишлемарска икономика. Донякъде е до образование, донякъде е до качество на държавното управление. В огромна степен е и до визия на работодателите, защото същите работници с ниската производителност в родните фабрики, като се преместят в Германия, Англия, или Испания, изведнъж вдигат производителността си с пъти.
Но минималната работна заплата не може да покрие дефицита на работодатели мечта. Ако тя не може да покрие разходите за живот, то държавата трябва да признае, че трябва да подпомага и работещи бедни. Не е нужно да се стига до прахосничеството в Обединеното кралство, където за човек е по-изгодно да работи на половин работен ден и да получава помощи вместо да работи на пълен работен ден. Но докато не измислим как да привличаме онези специални чуждестранни инвеститори. Докато България не стане среда, в която родни предприемачи да създават т. нар. „еднорози“ (млади компании, чиято пазарна оценка – според цената на акциите им, надхвърля един милиард евро), най-вредно ще е тежестта на справянето с бедността да се стовари върху бизнесите с ниска добавена стойност.
Екзотично звучащите в миналото идеи за диференцирани минимални заплати по браншове, или по региони трябва да се допуснат за обсъждане. Ако не, до няколко години нископлатените „работещи бедни“, ще станат безработни бедни.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.