Д-р Мохамед Алибрахим е роден на 1 август 1973 година в Алепо, който беше сред най-пострадалите градове по време на войната в Сирия.
Специалист по педиатрия, неонатология, пулмология, алергология и спешна медицина. Завършил е медицина във Варна с пълно отличие.
Специализира и здравен мениджмънт. Дълги години практикува като лекар във Варна, след което се мести в столицата. В момента работи като редови лекар в Спешна помощ на първа линия с борбата с Ковид-19.
Разговаря ОЛЯ АЛ-АХМЕД
– Д-р Ибрахим, какво ви доведе от Сирия в България?
– Дойдох през 1987 година. Много мои приятели бяха завършили в България медицина и МЕИ и бяха доволни от образованието и живота в страната. Мой близък работеше в посолството на Сирия в София и постоянно ми разказваше колко красива е тази страна, колко са добри и приветливи хората. Пристигах и започнах да уча езика в Института за чуждестранни студенти „Гамал Абдел Насър“ по разпределение в Пловдив. Там не само научих българския, но и намерих много приятели. Прекрасен град! После ме разпределиха да уча медицина във Варна.
– Имате пет специалности, които спокойно може да упражнявате и да печелите, но сте избрали най-трудното изпитание насред пандемията от коронавирус – лекар в „Бърза помощ“ в столицата. Защо?
– Най-много съм удовлетворен, когато помагам на хората в най-трудния момент. В Спешна помощ ежедневно виждаме хора, които са на ръба между смъртта и живота, и ние сме там, за да ги спасим. Работата е тежка, но в нея се крие адреналинът и предизвикателството на професията. Тръгваме на адрес и не знаем какво ни чака изобщо. Да ви призная, в Спешна помощ съм лекарят за всичко! Разчитат на мен и за спешните случаи при деца, и като реаниматор, и като педиатър, и като пулмолог. Мултифункционален съм, така че нямам никакво време да усетя липсата на другите ми специалности, реално те са в ежедневието ми.
– Когато хората разбират по акцента ви, че не сте българин, как реагират?
– Да, в момента хората не виждат лицето ми и как изглеждам, но акцента винаги ще го има. Не крия произхода си, напротив. Когато пациентите ме попитам, им казвам, че съм арабин от Сирия и се гордея с това. Хората ме приемат много добре, радват ми се и казват, че такъв лекар досега не ги е посещавал – любезен, шегува се с тях, но най-важното за мен е, че 95% от поставените от мен диагнози са верни. Другото нещо, което също има значение за мен, е, че откакто съм започнал работа в Спешна помощ преди 7 години, повторно викана линейка след мен няма! Ако пациентът е за стационар, обикалям с линейката, докато не му намеря място. Ако е за амбулаторно лечение, изписвам му такова и го проследявам. Насочвам го към съответните специалисти. Решавам всеки един проблем на пациента си категорично и докрай.
Пациенти звънят на тел. 112 и поръчват аз да отида при тях
– Имате уникално чувство за хумор! То помага ли ви в контакта с пациентите?
– Да, безспорно много ми помага. Един лекар трябва да е много добър психолог преди всичко. Когато видя тъгата и болката в очите на пациента, започвам да му повдигам духа с добри, позитивни думи и да се шегувам с него. Чувството за хумор е много важно в такъв момент. Пациентите, като се обаждат на 112, дори директно искат д-р Алибрахим да дойде. Но това естествено, че не зависи от мен и няма как да се случва винаги.
При домашно лечение на ковид инфекция най-важно е да се следи сатурацията
– Казахте ми в предварителния разговор, че не знаете кой ден сме, дали е нощ, или ден, единствено помните датите заради дежурствата. Поне веднъж съжалихте ли, че напуснахте спокойната работа във Варна и дойдохте на първа линия в София?
– В интерес на истината много ми липсва морето. Все пак над двадесет години живях във Варна. Но нито за минута не съжалявам, че напуснах по-спокойната работа там и дойдох в София в „Спешна помощ“. Това го искам от сърце – да помагам в най-трудните и тежки моменти. Приех това предизвикателство с цялото си сърце!
– Имате ли близки в Сирия и общувате ли с тях?
– Разбира се, че имам близки и голяма рода в Сирия. За огромно съжаление, много от моите роднини загинаха във войната. С други пък съм загубил връзка. Но имам няколко сестри там, много братовчеди, чичовци и лели. Поддържаме връзка, чуваме се от време на време, когато имаме възможност. По отношение на пандемията в Сирия и в другите арабски страни не се правят PCR тестове. COVID-19 се диагностицира само по симптомите. Което ще рече, че има страшно много болни, просто няма кой да води статистиката. А и в страните на Близкия изток хората умират от какво ли не освен от COVID-19, защото здравеопазването куца по принцип.
– Кои са най-тежките случаи от работата ви в Спешна помощ?
– Имам два случаи, които няма да ги забравя никога. И двата случая излязоха в медиите, просто сега ви разкривам, че докторът в линейката бях аз. Веднъж тръгнахме на повикване на десет километра от София заради токов удар в едни халета. При пристигането виждам четирима мъже, проснати на една метална платформа във всичките четири посоки. В желанието си да помогна се докоснах до единия от тях и токът удари и мен. Изчакахме от Енергото да дойдат, за да спрат тока, но трима от мъжете бяха починали на място. Четвъртия, на около 30 г., успяхме да го закараме до „Пирогов“ и го спасихме.
Другият случай е след катастрофа на Околовръстното. При пристигането ни виждам кола, паднала в яма, успоредно на магистралата, и още три автомобила, един върху друг. Спасихме мъж и жена от един джип, но най-отдолу в първата кола имаше 30-годишен младеж. Разрязаха ламарините и го извадиха. Когато го видях, разбрах, че е мой познат. Любо беше майстор и ми е ремонтирал колата.
Беше обезобразен, уви, не успяхме да го спасим. Оказа се, че родителите му катастрофират там по-рано през деня. Падат в ямата, но нищо им няма. Тогава майката звъннала на сина си, да ходи да прибере колата им, защото е майстор и разбира. При пристигането му вали пороен дъжд, тогава той спира за да изчака да спре. В това време огромен джип го удря отзад и го помита и той пада върху колата на майка му в същата яма. Тази жестока история ме порази.
– Какво бихте посъветвали заразените с COVID-19 и онези, които вече са го прекарали?
– Първото нещо, което бих искал да кажа на хората, е да имат силна психика. Да не се плашат. Страхът е най-големият враг. Паниката срива нервната система и имунитета. Абсолютно съм привърженик на „трите „Д“ – дисциплина, дистанция, дезинфекция.
При домашно лечение най-важно е заразените да следят кислорода в кръвта с апарат за сатурация, който се продава във всяка аптека. Ако сатурацията падне под 90, незабавно трябва да се вика линейка.
Съветвам всички да пият сок от нар и да ядат червено цвекло. Това не съм го измислил аз, а бащата на медицината Авицена, или както той се казва в действителност – Ибн Сина.
В Пловдив научих българския и си намерих страхотни приятели
– А какво бихте препоръчали като профилактика?
– Една много елементарна рецепта, която аз лично я правя девет месеца. Жабуркайте си устата преди излизане навън и веднага като се приберете вкъщи с ябълков оцет в чаша за кафе, където добавяте 1 чаена лъжица сол. Това го правя от началото на пандемията и ме е предпазило, предвид, че всеки ден общувам с болни от коронавирус.
– Какъв е животът ви извън предпазния скафандър? Остава ли ви време за вас самия, за близките ви?
– Винаги имам време за всичко. Не се оплаквам. Малко изоставих приятелите си, но това е нормално в тези времена. Чуваме се редовно, но не се виждаме. Преди ходехме на излети, на пикник, сега всички живеем по нови правила. Трябва да контактуваме от разстояние. Много обичам да чета, предимно медицинска литература, по-рядко художествена.
Вдигам си винаги телефона и в почивните дни, постоянно давам съвети. Никого не съм изоставил. Така минават дните ми – напрегнато, но в любимата работа. Не се оплаквам!
– Щастлив човек ли сте?
– Определено да! Доволен съм от живота си, от съдбата си и съм благодарен на Бог за всичко!
– Знам, че имате хоби. Обичате да правите туршии, компоти, да варите сладка, да отглеждате домати. В България ли се научихте?
– Да, България ме научи на тези домакински навици. Бившата ми жена, която е българка, имаше село, където ходихме редовно, и там се научих да копая и да садя. Земеделската работа се превърна в мое хоби. Голям фен съм на туршиите и зимнината в буркани, мисля, че само тук в България ги правят.
– И накрая какво ще пожелаете за Новата година?
– Желая на всички най-вече здраве. Бъдете силни и не отстъпвайте на болестите! Ковид пандемията е изпитание, през което трябва да преминем. Рано или късно това ще отшуми. Нека да бъдем силни и да се борим докрай с много вяра в Бога. Бог ще помогне!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
