През 1988 г. България достига най-високото си ниво на производство

България достига най-високо ниво на производството си през 1988 г.

Към тази година сме били средно развита промишлено-аграрна европейска държава. Тези производства са били организирани на основата на интеграцията в рамките на СИВ. След това започва икономическият разгром във всички сектори на икономиката. Единственото оцеляло производство е на електроенергетиката, създадена преди това от прозорливи български енергетици, главно с техническата помощ и оборудване на Съветския съюз.

Производствата, които не са били унищожени веднага след 1989 г., се доликвидират с асоциирането ни към ЕС в 1995 г. и с присъединяването ни към ЕС в 2007 г., когато се извършва престъпната приватизация и не по-малко престъпното концесиониране, приключва въвеждането на пълна либерализация на външната търговия и на капиталовите потоци и се отменят протекциите на местното производство.

По-конкурентоспособните производства на най-развитите страни смазват нашите все още недостатъчно конкурентни и оставени без защита местни индустриални и земеделски производства.Всеобщата разруха протича с различни нюанси. Едни производства, съпротивлявайки се срещу външната конкуренция, се свиват постепенно, без да изчезват, като разчитат главно на вътрешния пазар. Други също намаляват и почти изчезват или остават със символични обеми, които статистиката не винаги отчита.

Всеобщият разпад на производството, съчетан с престъпна приватизация, прави излишни много годни производствени машини и съоръжения и ги превръща в скрап, който бива организирано разпродаван или разграбван. Често се съобщава за изхвърляне като скрап на току-що доставени и неразопаковани нови машини и съоръжения.

Тоталният разгром на производството породи голяма безработица, емиграция на многохиляден квалифициран персонал в чужбина, масова деквалификация и деградация на работна сила, рязко намаление на доходите, семейни и лични трагедии, убийства и самоубийства, изоставени невръстни деца, които израстват като бъдещи бандити, намаляване обхвата на децата в училище, ново повишение на неграмотността, особено сред циганското население.

Появи се дори понятието „обезкуражени безработни“ – трайно безработни в продължение на 3-4 и повече години, професионално деквалифицирани и деградирали, загубили надежда, че ще си намерят работа.

Статистиката и досега отчита техния брой (188,7 хил. души в края на 2014 г.), без обаче да ги включва в официално отчитаната безработица. Официалната безработица сега е около 10,5-11,5%, а с включването на обезкуражените – около 18-20%. Ако не бяха отворени границите за емиграция на около 1,5-2,0 млн. души, повечето от

тях – работоспособни, безработицата би достигнала около 45-50%. Дори само по това може да се съди за социалните последствия на икономическата разруха. Съдете за мащабите на социално-икономическата катастрофа, щом половината от заетата преди това работна сила е станала излишна.Асоциирането и присъединяването към ЕС продължиха разрушителната тенденция, започнала в края на 1989 г. Няма признаци за конструктивно въздействие на членството ни в ЕС върху стопанската дейност. С разширяването на либерализацията на вноса и износа в рамките на Общия европейски пазар членството ни в ЕС по-скоро довършва, в някои случаи дори ускорява започналите по-рано разрушителни процеси. Дискриминационното субсидиране на нашето земеделие от ЕС в продължение на 7 години  го досъсипа.

Размерът на пораженията за България от този тотален разгром на икономиката е огромен. Той не подлежи дори на приблизителна количествена оценка. Като вземем предвид пораженията върху физическия, човешкия и интелектуалния капитал и пропуснатите в резултат на това бъдещи ползи, може да се предполага, че загубите на България са в порядъка на много десетки, а може би и на няколкостотин милиарда щатски долара през изминалите 25 години.

Те ще се чувстват още много дълго. Представете си само какво означава изхвърлянето на улицата на стотици хиляди квалифицирани специалисти с висше и средно техническо, агрономическо и друго образование.

България е икономически опустошена държава.Радикални промени настъпиха и във външноикономическите отношения и особено във външнотърговския стокообмен. До саморазпускането на СИВ на 27 юни 1991 г. България беше член на тази интеграционна общност. През 1988 г. 84,5% от нашия износ беше към страните от СИВ, а само със Съветския съюз 62,8%. През същата година 76,7% от вноса ни беше от страните членки на СИВ, а 53,7% – само от Съветския съюз.
Главен механизъм за функциониране на СИВ беше координираното разпределение на производството и търговията между страните членки, т.е. тяхната производствена

специализация и коопериране на основата на определени критерии, така че всяка страна членка да участва в производството и обмена на перспективни стоки с цел да се осигури постепенно сближаване на нивото на икономическо развитие на всички страни от общността. За специализираните продукти изнасяхме 70-80-90% от продукцията за страните от СИВ и се възползвахме от големия пазар на общността.

Благодарение на това България произвеждаше и изнасяше на взаимноизгодни условия стоки за другите страни членки, за които сега можем само да мечтаем.Нашата икономика е произвеждаше в големи мащаби средно технологични, а в редица случаи, например в електрониката, и високо технологични продукти, които са приемани на външните пазари.

Индустрията и земеделието бяха тясно специализирани в рамките на СИВ и преобладаващата част от продукцията на най-важните сравнително сложни продукти са продавани в страните членки, а остатъкът извън тях. Без тази производствена специализация, техническа помощ от по-развитите страни членки и огромния пазар на СИВ не би било възможно рентабилното масово производство на сравнително сложни машини и съоръжения в малка страна като нашата.

Производството и износът се сриват тотално след 1989-1990 г. Много от произвежданите и изнасяни по-рано продукти изчезват от експортната ни листа, а заедно с тях изчезват стотици хиляди български работни места и многомилиардни доходи на българските домакинства. При пълната либерализация на вноса и липсата на защита на местното все още неконкурентоспособно производство, преустановеното вътрешно производство се заменя с

внос от по-конкурентоспособни чуждестранни производители с голям стопански опит в съответните области.Всеки, който познава стопанската история на сегашните най-богати страни: в Америка, в Европа, Япония, Австралия, Южна Корея и други, знае, че никоя от тях, когато е била на нашето сегашно равнище на прохождащо икономическо развитие, не е допускала такава брутална внезапна либерализация на вноса и снемане на протекцията на местното производство, както постъпи България, заедно с други източноевропейски страни, под натиска на МВФ, Световната банка, Световната търговска организация, Европейската комисия. Наред с бързата либерализация на цените, либерализацията на вноса и прибързаното снемане на протекцията на местното производство, е едно от най-големите престъпления на шоковата терапия, наложена ни от горепосочените институции.

Външният пазар и особено пазарът на СИВ е бил силно чувствителен на деструктивните политически и икономически процеси у нас след края на 1989 г. Спадът на производството се чувства още от началото, но той протича с известна инерционност, може би, защото част от производството е било за вътрешния пазар. Сривът на износа е незабавен и рязък, особено след саморазпускането на СИВ през 1991 г. Цялата производствена и експортна система, изграждана в продължение на години, рухва веднага.

Загубените веднъж пазари трудно ще се възстановят. Преобладаващата част от тях са загубени завинаги. Бедата за България е в това, че при настоящия механизъм на функциониране на Общия европейски пазар, на който се реализира преобладаващата част от нашия износ, нямаме шансове в обозримото бъдеще да възстановим производството и експорта на такова качествено и количествено равнище, каквото имахме до 1988 г. Не бихме могли дори да се приближим до него, защото не сме конкурентоспособни. А за постигането на сравнима конкурентоспособност с тази на развитите страни, при идеални условия са нужни поне 15-20, а може би и повече години.
Автор: Иван Ангелов, bgspomen