Порочният кръг може да бъде скъсан единствено с масирано надигане на обществено недоволство
Само неволята ще ни научи, че ако седим и чакаме – ще дочакаме само повече от същото, и по-лошо
Ognyan Minchev
Напоследък призивът „Гласувайте!” все повече предизвиква не пасивна апатия, а активна ирония – „Е, за кого да гласувам бе човек, колко пъти да им гласувам на тези… (следват непечатни изрази).”
Това отношение е съвсем разбираемо предвид угнетяващия порочен кръг, в който държавното управление се върти вече четири години. Но за мен призивът „Гласувайте!” е нещо повече от подкана да жертваш 15 минути от неделния си ден, за да се „разпишеш” в избирателната секция. В своята роля на граждани ние сме призвани не просто да си „купим” нещо на политическия пазар веднъж на четири години – или на шест месеца, както правим напоследък у нас. Зная че ще прозвучи вятърничаво и несериозно, но ние имаме ангажимента да участваме в създаването и развитието на политическите платформи, които ще поискат доверието ни на следващите избори.
Вкореняването на олигархичната система в България през последния четвърт век затвори политическия процес в порочния кръг на предизвестените победители на всеки поредни избори. Политическата гарнитура на организираната олигархия успешно създаде своя разгърната клиентела, а затварянето на кръга между големите пари, прокуратурата и съда, медиите и „нашите фирми” направи напълно предвидими резултатите от всяко допитване до гражданите.
Ако публичната подкрепа за „нашите хора” започне да се разклаща – произвеждаме нови „политически проекти” – конфекция, напечатани по шаблон. Този перпетуум мобиле излиза – временно – от релси само ако се случат извънредни сътресения или в условия на мотивирана външна намеса.
Този формат на „фасадна демокрация”, засилва допълнително обществената пасивност и безразличие към един политически процес, който с нищо не зависи от нашата воля и интереси. Порочният кръг може да бъде скъсан единствено с масирано надигане на обществено недоволство, което е в състояние да промени – поне отчасти „правилата на играта” и да размести условията и зависимостите в излъчването на политическо представителство. Протестите през 90-те години създадоха мощни предпоставки за политическа промяна, но тези, които последваха през 2013-14 и 2020 г. не успяха с нищо да променят системата на олигархична „фасадна демокрация”. Каква е причината за това?
През 90-те години в България имаше силно и масово гражданско движение за обществена промяна. Конкретните политически форми, които това движение произведе не бяха особено ефективни и резултатни – по редица причини СДС и като коалиция, и като партия имаше краткосрочни и противоречиви постижения. Самият факт на силната и мобилизирана обществена подкрепа за промяна обаче създаде предпоставките управленските екипи на СДС от 1991-92 и 1997-2001 г. да постигнат значими резултати, макар и за кратко време. За съжаление, макар и масови, протестите от 2013-14 г., както и протестите от 2020 г. не успяха да произведат политическа алтернатива – нито лидерска, нито партийна – институционална. СДС имаше пропуски и провали, но осигуряваше политическо представителство на общественото движение за промяна. Вълните на обществено недоволство от 2014-та и 2020-та приключиха без да излъчат свое политическо представителство. Като няма риба – и ракът е риба. През 2014 г. бе създадено правителство на компромиса между ГЕРБ и Реформаторския блок, при което олигархията, изгонена от парадния вход, удобно влезе през задния… През 2021 г. протестите приключиха с мирис на развалена риба по централния площад и с назначаването от Румен Радев на група негови познати с елитно образование за реформаторска политическа сила…
Ако сами не можем да се справим с предизвикателството да бъдем управлявани от милиционерска олигархия, може би нашите съюзници от вън ще ни помогнат…? През 70-те години Гарабед наблюдавал как Киркор всеки ден ходи на гарата и чака някого. „Кого чакаш бе Киркор?” „Чакам американците…” „Ама чакай бе, Киркор, ти нали преди 9-ти чакаше руснаците…?” „Е, не дойдоха ли…?” Ние кого чакаме сега? След 1989 г. Киркор „дочака” американците – „западняците”. Те подадоха ръка, взеха ни в своите елитни клубове – НАТО и ЕС, но ние отново сме дискомфортни… Не е това, което чакахме… Удариха ни тук-таме печати по Магнитски, но ние се престорихме, че това не ни засяга… Сега се разделихме на две – по-малоумните чакат отново руснаците… По-претенциозните тайничко чакат „нашите европейски и атлантически партньори” да ни помогнат да се отървем от властимащите мошеници…
Нито едните ще дочакат, нито другите. На „братушките” им свърши бензинът за танковете – остана им само една голяма, бълваща лъжлива пропаганда уста… Европейските и атлантическите партньори не смятат да идват, за да гонят от власт нашенските боклуци. Защо ли? Защото знаят, че като изгонят тези, ние ще си доведем нови – същите като тези…
Дами и господа, спасение не дебне от никъде. Време е да запретнем ръкави и силно да викаме неволята. Само неволята ще ни научи, че ако седим и чакаме – ще дочакаме само повече от същото, и по-лошо. Ще ни научи, че когато кажем А, трябва да кажем и Б, и В – да кажем цялата азбука. Трябва да се организираме, да излъчим по-умните и по-свестните сред нас, които да подкрепяме, да избираме и строго да контролираме. „Гласувайте!” – за себе си, за бъдещето си, за сътрудничеството си с вашите съграждани, за собствената си будност и знание – какво искате, какво можете и как трябва да го направите.
Спасители и освободители не чакайте. На милост от статуквото не се надявайте. Не се скатавайте и не се снишавайте – бурята няма да отмине! Бурята става все по-силна и ще мете все по-здраво.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
