Бойко е бесен! Радев става непобедим след вота

Изглежда сякаш президентът Румен Радев е пресякъл най-опасния Рубикон в българската политика: да се скара със софийската демократична общност.

Това означава две неща: първо, да прекара остатъка от мандата си под непрестанен медиен обстрел от една от най-влиятелните медийни групи и второ, да загуби почвата под краката си и да търпи протести срещу себе си в центъра на София, където е неговото седалище. Как се стигна дотук?

През 2020 година Радев влезе в необратим сблъсък с тогавашните управляващи, свали доверието си от третия кабинет на Борисов и излезе с вдигнат юмрук пред президентството. Това отключи процес, който постави Борисов в изолация след пролетните избори и позволи назначаването на служебния кабинет, оглавен от Стефан Янев.

С този кабинет Радев се опита да стане архитект на коалиция между всички опозиционни сили, вкарвайки близки до тях фигури в Министерския съвет. Той наложи и „свои“ хора в лицето на Кирил Петков и Асен Василев.

Минаха втори избори, след които трябваше тази коалиционна конструкция да се пренесе в редовно парламентарно правителство. Когато това не се случи, Петков и Василев решиха да стъпят върху тази архитектура и да я присвоят.

Днес „Демократична България“ увещава „Продължаваме промяната“ за предизборна коалиция, като изтъква, че двете формации споделят общ електорат, но това е само част от истината.

„Продължаваме промяната“ стъпи през ноември миналата година на електоралното поле на всички протестни партии, които не можаха да съставят правителство през лятото – освен от „Демократична България“ те взеха избиратели от „Има такъв народ“, „Изправи се…“ и дори от БСП.

По този начин си осигуриха първо място на изборите, създавайки електорален съюз, в който участва и София, и провинцията. Този съюз не промени голямото съотношение между лагерите на „протеста“ и на „статуквото“, но материализира общото кратно между избирателите на протестните партии – подкрепата им за президента Радев.

Стъпвайки уверено в електоралното поле на всички, „Промяната“ не им остави друг избор, освен да влязат в Радевата формула за протестна коалиция.

Докато бяха в предизборна кампания, Петков и Василев разчитаха на полуоткрита асоциация с президента, защото разбираха, че той е спойката между различните партийни периферии.

Щом взеха властта обаче, те много бързо стигнаха до конфликт с държавния глава. Този конфликт се разви на две фази.

Първата беше в самото начало, когато новите управляващи изчистиха кадрите на служебното правителство от високите и средните ешелони на централната власт. Те оставиха в Министерския съвет само Бойко Рашков и Стефан Янев, за да запазят символична връзка с отсрещната страна на „Дондуков“.

Когато избухна войната в Украйна обаче, започна втората фаза на конфронтацията между президента и „Промяната“. Стефан Янев беше отстранен от кабинета, а Бойко Рашков очевидно стана лоялен на новия премиер.

Василев и Петков дадоха пресконференция, на която за пръв път публично се разграничиха от Радев и го обвиниха в пристрастие към Русия. Това скъсване с президента крие риск от разбиване на широкия електорален съюз, който изстреля ПП като първостепенна сила.

Затова и сега от „Промяната“ не са петимни да правят предизборна коалиция с ДБ. Ако се затворят официално в русофобското градско либерално пространство, те ще погълнат ДБ, но ще си затворят пътя във всички други посоки.

Президентът не им остана длъжен и от своя страна постепенно започна да възстановява диалога с опозицията. На 24 май той покани на приема си, от една . страна, представители на ГЕРБ, а от друга, и самия главен прокурор Гешев, чиято акция в президентството преди две години запали искрата на целия конфликт.

Скъсването между Радев и „Промяната“ даде увереност на опозицията, а на по-малките коалиционни партньори даде повод да започнат по-смело да изявяват исканията си.

Получи се нова ситуация, в която всички играчи, намиращи се в капана на еднопосочната конюнктура, изведнъж отново разполагаха с повече опции. Те се координираха (конспиративно или спонтанно) и при първа възможност свалиха председателя на Народното събрание Никола Минчев.

Неговото отстраняване създаде още по-нова ситуация, в която играчите изтеглиха още по-силна ръка. Василев и Петков можеха да се договорят с тях, отчитайки засилените им позиции, за да запазят правителството. Вместо това те решиха да се опитат да контролират ситуацията силово (като разбият групата на ИТН), а ако и това не е възможно – да пуснат всичко и да отидат да избори.

Отстраняването на Никола Минчев много напомня на първата оставка на Борисов през 2013. Спонтанен митинг в подкрепа на властта, който не успява да я съхрани и после насочва гнева си към следващото управление.

Вместо Орешарски мишената сега е Гълъб Донев – това е и посланието на хаштага #Газwithme. С назначаването на този кабинет Радев слага край на своеобразния „режим на пълномощията“, който стартира през 2020.

Подобно на режима на Батенберг, този период също беше белязан от съюз между държавния глава и външна сила и също изтрая около две години и половина (поразително сходство), след което беше свален със стопляне на отношенията между държавния глава и опозицията.

Това поставя Радев в най-силното му положение досега. Новото събрание ще бъде още по-фрагментирано, голямата евроатлантическа коалиция много трудно ще се състои и ролята на президента само ще се засилва.

Истинският въпрос е развалени ли наистина са отношенията на Радев със САЩ, така както се развалят отношенията на Батенберг с Русия?

Демократичната общност успешно създава впечатление, че Радев прави завой към Москва, което само укрепва имиджа на президента пред неговите избиратели. Но такъв завой не се вижда. Ако има завой, ще видим или спиране на оръжейните доставки за Украйна, или пълно възстановяване на газовите доставки от Русия, или някакъв заден ход за руските дипломати.

Нито едно от тези неща не, се случва. Радев влиза в най-добрата за себе си роля на „проруски в България и проамерикански извън България“, която неведнъж е бил обвиняван, че играе. Тази шизофренна геополитическа идентичност е в класическата българска традиция, добре позната от цар Борис, Живков и Борисов.

Който владее тази роля, само той може да управлява България, особено в кризисно време. Демократичната общност първо прави тактическата грешка да протестира срещу „завоя към Русия” и така да легитимира Радев като по- голям русофил, отколкото е всъщност. Това е било впрочем любима хитрина на Борис – да използва критиките срещу себе си от едни кръгове, за да се легитимира в други кръгове и обратно.

И второ, демократичната общност греши стратегически, като смята, че битката с Радев е битка за изпълнителната власт. Битката с Радев е много по-фундаментална. Президентът не им отнема властта, той ги измества изобщо от ролята на политически кръстници, които именуват, посвещават и легитимират всяко управление.