Доротея Тончева: Имах щастлива съдба, но нося болка – нито едно от децата ни не е около нас. Със Стефан изпитваме ужас, ако единият от нас си отиде

„Ако не играя две-три години в театъра, раждам една дъщеря“.

Това ми беше казала Доротея Тончева преди 20 години.

Днес дъщерите са пораснали и са се пръснали по четирите краища на света. А страстта ѝ към театъра е все така изпепеляваща, както и любовта към Стефан. Нищо, че с годините Доротея вече е укротена,че мисълта ѝ е свързана повече с внуците, че голяма част от времето ѝ минава в Балчик, където двамата със Стефан са превърнали дома си в храм за приятелите, а масата – в олтар за съкровени приказки.

И днес е вярна на мотото си: “Обичам да обичам. Не мога да живея без хора. Важното е моето чувство да е силно”.

И днес енергичната добруджанка, едно от звездните имена на артистичния ни елит, продължава да е дръзка и рязка, истинска и болезнено пряма.
И се разкрива в едно необичайно интервю.
Това е разказ за Доротея през нейната оценка за живота ѝ със Стефан Цанев. За първи път тя отваря завесата на техния съвместен път: първата вечер, влюбването, сватбата, доверието, силата да понасят заедно ударите на съдбата, да устояват на предателствата, да не допуснат ревността да отрови общите им мигове, радостта от дъщерите и внуците… Отдавна не съм срещала жена, която с такова преклонение да говори за съпруга си, при това без да му се обяснява в любов. Сякаш двамата са създадени от Бога един за друг…
И понеже Доротея започва разговора ни с цитат от Автора, аз пък ѝ отвръщам с негово стихотворение.

– Доротея, има едно стихотворение, което Стефан ти е написал: „Ела, моя последна любов /– ела, моя Дорис, трийсет години с мен – / героическа орис!/ Какво не мина през наште глави – / заспи, забрави/, заспи, забрави… Защото нищожно е всичко / пред близката драма:/ единият ще е жив, / другият ще го няма./ Пред ужаса на живата самота / предпочитам смъртта,/ предпочитам смъртта.“ Защо със Стефан мислите за този ужасен миг?
– Не може вече да не си мислим за тези неща. Много, много, много наши приятели си отидоха и човек изпитва ужас пред това, че единият няма да го има. В дългия живот, който ние сме прекарали заедно, вече почти 40 години, не мога да си представя, че аз ще се събудя и Стефан няма да го има вкъщи, или обратното. Че няма да може да си кажем една дума вече, че няма да бъдем заедно, че няма по някакъв начин да се сплитат духовете ни, които, преди да си отворим устата, ни подсказват да си кажем едно и също нещо, защото мислим еднакво. И, разбира се, избухваме в смях, когато се уцелим в тази посока. Страшно е това, наистина! Караш ме сега да мисля в тази посока. Аз не мога да го проумея с логиката си, с мозъка си, със сетивността си, че бих могла да остана без него. Може би той усеща същото. Оттук се поражда и тази болка. Винаги, когато чета това стихотворение, дори и по рецитали, мен ме стиска нещо за гърлото. Знам, че то е написано отдавна, че би трябвало да го преосмисля, че вече би трябвало да го приема само като литература, която аз изричам, но не е така. Просто ме хваща за гърлото. Ето, простичкият пример с Ламбо. Ние живеем в един блок, делят ни няколко етажа само, като бяхме по-млади, бяхме много близки, даже дъщерите ми не знаеха къде живеят – у нас или у тях. И сега го гледам – той вече е сгрухан човек, няма я Чени. Каквото и да е било между тях, то е отлетяло, ама няма го другарчето, с което той е свикнал. Тези неща са много тъжни. Хубаво, че почнах разговора ни на тъжната тема, ще минем после на по-веселото.

– Каза: няма я Чени. Имаш предвид Мария Данаилова, нали?
– Да, Ламбо така наричаше своята Мери – Чени.

– Защо напоследък толкова лесно ни връхлита тъжното?
– Защото човек има сетивността за по-трагичните неща, а не за по-веселите. Седмица преди нашият разговор с теб, Стефан се разболя, дори влезе в болница. Аз се травмирах страшно много. А той, като всеки нормален мъж е плашлив, създаде се една трагична атмосфера около нас, в която не можеш да не мислиш: ами сега? Оттук нататък накъде? Какво ще правим, как ще го правим? Всичките ни планове останаха назад – ще ходим ли в Балчик, няма ли да ходим. Виках си: само да оздравее, само малко да му премине, другото после ще го мислим. Всичките усилия и грижи отидоха там, в болницата. Разболях се и аз, защото се заразихме взаимно от грип. Сега вече тревогите ни отшумяха.

– Кой е силният в такава ситуация?
– Зависи за какъв вид сила говорим. В една посока аз съм по-активната и може би по-добре се справям с жестоката действителност наоколо – с бита и всички други простотии на ежедневието. Докато като морална позиция, като начин на мислене, като гражданска изява и всичко останало Стефан е много по-силен от мен, защото той е по-умният. Да си говорим откровено – той е по-умният в нашето съвместно живеене. И слава Богу, защото аз пък по-лесно се давам.

– В него има една особена тъга, една вглъбеност, която винаги ме е впечатлявала, ти си по-експанзивната, на теб усмивката е на лицето ти. В даден момент има ли сблъсък между тези два характера?
-Той е устроен по един начин, аз – по друг. Никой, слава Богу, в това съвместно живеене, не се опита да пречупи другия, да го промени. Всеки от нас си е такъв, какъвто си е. Е, от време на време има сблъсък – няма семейство, в което да не е било нарушавано мирното съвместно съжителство. Винаги има и искри, които припламват и се загубват. Аз съм експанзивната, понякога почвам да викам, да крещя и Стефан само казва: „Викай, викай, колкото си искаш, че да ти мине!“ И ми убива съпротивата. Казвам си: то като не хваща декиш, за какво ще се хабя и за какво да викам. Но той като се ядоса е много страшно – той не вика нищо, той просто те убива с думи. Не мога да го изразя как намира точните думи, жестоките думи, стиска устните и тан, тан, тан, тан… и те заковава за стената като с пирон. И ти: ха, ха… Някой път не мога да си поема въздух, защото ги владее тези работи. Много е страшно, когато Стефан се ядоса. Да, това е много страшно! Другото, моето викане е, ей, ей. Предпочитам някой да ме удари, само той да не ми говори такива неща. Но това беше понякога и то отдавна. Сега вече и той не се хаби толкова много, защото и хубавите, и лошите неща вече сме си ги казали.

– Стефан винаги е казвал, че във вашата връзка е имало всичко, какво ли не сте преживяли. Имало ли е моменти, в които любовта ви да е била на косъм?
– Не. Ние се събрахме много късно. Бяхме преживели бурите на своята младост, бяхме си изживели любовите, разочарованията, познавахме се много отдавна. Бяхме вече улегнали и разумни хора, знаехме кое има стойност и кое не. Ходехме в едни и същи компании, в едни и същи среди се движехме. И мине-не мине време, той се обаждаше: “Абе аз съм тук с едно момиче, какво ще правите тази вечер”. Казвам: “Нищо, стоим и си пием глътката. – Ами, хайде да минете тук и тук”. Минавахме, заминавахме с различни хора, докато в един момент, той, Господ, си знае работата, след един купон Стефан остана вкъщи и… забрави да си отиде. Компанията полека-лека по средата на нощта си отиде и остана само Стефан.

– А кога дойде влюбването?
– Може би неосъзнато ние през цялото време сме се харесвали по някакъв начин. След години като рових в моите архиви намерих как още като ученичка в горните класове съм си изрязвала от вестниците стиховете на Стефан Цанев. Значи аз първо съм тръгнала от поезията му, от това, което пише, харесвала съм начина, по който той пише. После вече като манталитет, като човек, като личност той по някакъв начин ме е прихванал.

– Как се оженихте със Стефан?
– Отидохме да гледаме премиерата на “Хамлет” в Бургас , тогава много си другарувахме с Недялко Йорданов и много често ходехме при него. Времето беше много лошо и самолетът не излетя, а аз с влак не мога да пътувам. Но нямаше как, премиера, трябваше да отидем. И се качихме на влак. Във влака се изпокарахме със Стефан безметежно, ама разрив отвсякъде! На гарата ни чакаха Недялко и жена му Ивана, но ние бяхме толкова мрачни и напушени, че не се гледахме. А Ивана понеже една добра жена, мога да кажа тенденциозно, като ни видя и каза: “Абе, Недялко, тия докога ще ги траем да се влачат така. Гледай ги на какво приличат двамата? Довечера има премиера и аз с тях трябва да се занимавам, я да отидем да ги оженим още сега”. Аз мълча, не говоря въобще на Стефан, а той казва: “Абе, стига глупости!” Недялко обаче подхвана темата от Ивана и продължи: “Да бе, защо не отидем до Поморие да ги оженим. Я се качвайте на колата!” Качихме се на колата, стигнахме в Поморие и те ни ожениха. Беше много смешно, защото имаше хор от пионерчета, които пееха „Щастливи старини, щастливи бъднини“… А Недялко и Стефан бяха сред пионерчетата също като Георги Димитров. След това отидохме да се почерпим в ресторант и там видяхме Валери Петров, Бог да го прости. И Недялко съобщава: “Току-що оженихме Доротея и Стефан. А Валери беше преводач на „Хамлет“. Застана кротко при нас и ни каза: “Ама вижте какво, бе, деца, с тия неща шега не бива!” Обаче бива, не бива – това е положението. Ето така изкарахме и премиератаq и се оженихме. Аз понеже си нося стария стереотип на бракове-разводи, си казах: “Хубаво, бе, голяма работа, като сме се оженили, ще се разведем. Както с другите се развеждаме, така и с него ще се разведем”. То пък взехме, че оцеляхме.

– А сте толкова сте различни!
– Нямаше нищо романтично в нашето събиране като семейна двойка.

– Но е имало магията, която свързва хората.
– Животът е безпощаден драматург, не можеш да го измислиш.

– В един стих Стефан казва: „ще престана да те обичам, щом престана да те откривам“. С какво го държиш толкова години? Момичетата по него са припадали, артистките са пракали. Как го прикова към себе си?
– Голяма беше борбата с артистките, много артистки наистина имаше наоколо. С нищо не го държа, разбираш ли! Ако ти се замислиш как да хванеш някой, да го привлечеш по някакъв начин, в един момент се износваш и ежедневието става като повторение, повторение, повторение и нищо не става, превръща се в лош репетиционен период. Трябва да си такъв, какъвто си. Може би аз печеля с това, че не обичам да се преструвам. Каквото ми е на сърцето, това ми е на устата, това ми е в душата и т.н. Прекалено се изразходвам, когато се правя на артистка. На сцената аз се претворявам, както се казва по-интелигентно, въобразявам си нещо и си го играя пред публиката – я кралица, я слугиня, я баба, я нещо друго. Докато в живота нямам енергия за такова претворяване. В живота съм такава, каквато съм, за да ми е леко на душата.

– Ти се появяваш в живота на Стефан в онзи период, пловдивския, когато е изгонен от София. Нали така?
– А, в Пловдив вече бяхме женени, отидохме там, когато малката ни дъщеря беше на една годинка. Било е значи 1983-та, защото тя тогава е родена. И си спомням, че бях с малко бебенце, когато той, изгонен от София, отиваше на работа в Пловдив. На вратата ми казваше: “Отивам само за 2-3 дена и ще се върна”. Минават два, три, четири, пет, десет, петнайсет дена, него го няма. Аз се обезпокоявам, имах тогава една кола „Трабант“, качвам се на трабанта, поверявах бебето в ръцете на майка ми и отивам да го търся. Стигам до първата кръчма в Стария град, питам за него и ми казват: “Те със Слончето бяха тук преди малко, ама отидоха към Тракийски стан”. После от Тракийски стан отишли към архитектите и така от кръчма на кръчма накрая ги намирам, разбира се. Но той така си живееше в Пловдив. Това беше най-щастливият му период. Там ни дадоха една стаичка – куличка над Амфитеатъра и там, в тази много романтична атмосфера порасна малката ни дъщеря. Долу бяха серенадите на младите хора, отгоре гледахме Амфитеатъра. Невероятна магия беше.

– Ученичките са му правили серенади на Стефан?! И ти слушаш отгоре обясненията им в любов!
– Да, голям купон беше.

– И си казваш: да, те му правят серенади, но аз го имам. Аз съм тази, която го владея. Така ли?
– Въобще това не ми беше проблем. Аз не съм го ревнувала. Аз като че ли не притежавам това чувство. До такава степен беше и е взаимното ни доверие, че такъв вид предателство ми е чуждо.

– Не си го допускала, че може да се случи?
– Той с нищо не ми е дал повод да го ревнувам. Само, когато сме се шегували, ми казваше: “Ще видиш ти, ако аз тръгна покрай някое млада мацка!” Отговарях му: “А-а, и ще втасаш!” Шегуваме се, но никога не съм допускала, че той може да извърши такова предателство спрямо мен и спрямо себе си. Защото ние сме си говорили на тази тема. Аз се смеех, когато всички негови предишни приятелки идваха при мен да ми се оплакват: “Ама Стефан ме изостави, ти разбираш ли?” Идваха при мен, защото съм приятелка. И плачеха на рамото ми – сълзи и сополи и… въобще една лудница. Гледам ги, слушам ги и го питам: “Защо бе, Стефане, как го правиш тоя номер, че на всичкото отгоре вместо да те псуват, че ги изоставяш, те плачат?” Той ми обясняваше: “Ами по един много прост начин. Само казвам: „Виж какво сега, аз не те обичам повече, обичам друга. И те няма какво да правят. Щом обичам друга, значи ще бъда с другата!” И аз му казах: “Внимавай да не ми пробуташ тоя номер! Вече аз го знам, свикнала съм му, тоя номер при мен не минава. Ако измислиш нещо друго, давай!” И той вика: “Тогава вече ще помислим и можем да се договорим. – Но с този номер, като в цирка с един и същи номер, няма да стане!” С чувство за хумор, смеем се … Но по някакъв начин безмълвно като че ли сме се договаряли. При нас нещата минават на безрезервно доверие. Разбира се, че имаме разногласия. Разбира се, че спорим по някои въпроси, понякога и не се примиряваме, докато единият не убеди другия. Но за такъв вид кардинално разминаване, не е ставало и дума.

– Стефан ми е признавал: “Доротея никога не ме е спирала и това е тайната нашата силна връзка”. Така ли е?
– Така е, за какво да го спирам! Аз не обичам компромисите, той също не обича компромисите. Когато Стефан реши нещо да направи, не го решава експанзивно, спонтанно, той го премисля много дълбоко в себе си и тогава взема своето решение и своята позиция. И тази позиция дори и да коства много на него, много често и на семейството ни, той я отстоява до края. И аз винаги заставам до него, защото знам, че това е мъдро решение. Дори в момента да имам някаква съпротива – минава време и той се оказва прав. И мен това ме респектира. Стефан върви с няколко крачки напред във времето. И знам, че ако аз си мисля, че в момента той прави грешка, че това ще се отрази по някакъв начин зле и на него, и на мен, и на децата, и на семейството – въпреки това пак не го спирам. Изчаквам да видя какво ще стане. Какъвто и удар да последва, ние го понасяме заедно. Така е много по-лесно, отколкото сам юнак на коня.
Advertisement

– Когато се разочарова от СДС, след като помогна на много от висшите политици на тази партия, а те го загърбиха, ти какво му казваше? Жената интуитивно понякога предусеща неща, които мъжът вероятно не може да долови, устремен напред.
– Напротив, той беше по-рационален и по-разумен. Той повярва искрено за миг, че може да има светло бъдеще зад една идея, която е за чиста и свята република, за промяна в живата ни. Но много бързо дойде разочарованието. Страшно! Докато се обърнем, докато се усетим, докато ни се развалят усмивките от това, за което мечтаехме да се случи, докато се приберат тези усмивки, вече беше почнало да става гнус, гнус! Отвсякъде почнаха предателства, настръхнаха всеки срещу всеки. И понеже Стефан се беше набъркал в политиката по-близо, отколкото в другите случаи, много бързо разбра, че това е въздух под налягане. Че там се настаниха низки, долни страсти на едни недотам образовани хора. За съжаление това се оказа самата истина. И нейните измерения до ден-днешен придобиват такива размери, че вече ти е неприятно да мислиш, че може да си се подвел за един момент в една такава посока. На мен ми стана мъчно за него, че изпита такова голямо разочарование. Откакто сме заедно само няколко пъти той е изживявал от конкретни личности такъв вътрешен стрес. А от политиката разочарованието беше глобално, тотално. След това Стефан вече не застана зад нищо и зад никого нищо в политиката, остана си със своята гражданска позиция да я отстоява – който го чул, чул; който го не го чува, не чува. Важното е, че той е честен пред себе си и може спокойно да спи.

– Когато цели пет години пишеше Хрониките, ти на пръсти ли ходеше покрай него? Знам какво изпитание е било и какво отдаване на писането е изисквал този труд.
– Не ме питай!

– …това е било денонощен труд.
Този период не искам да си го спомням. Пет години аз мъкнех хиляди тонове книги, които с една скапана кола отиваха до Балчик, после тези хиляди тонове се връщаха обратно от Балчик в София. Единия път колата кльофна и падна, просто се счупи. Защото това са тежести, тежести, тежести – шест месеца той да чете. И той чете, хиляди тонове. Жестока работа беше! Но имаше и хубави моменти, защото той се събуждаше сутрин и ми казваше: “Не щат, бе, Доротея, не щат. – Кои не ще, бе, Стефане? – Не щат, бе, ето прости българи, не щат да се покръстват. Цяла нощ ги мъчих, а бе не щат да се покръстват, бе!” Той живееше с образите, с които се занимаваше през тези пет години. Беше доста мрачен. Беше тежък период и за двама ни. За него, разбира се, много по-тежък, защото той прочиташе хиляди страници, за да обособи една страница като информация, която да ползва. Главата му пулсираше, с него не можеше да се приказва нормално.

– Три пъти са го канили за министър на културата. Ти ли си го спирала?
– Не. Винаги сме го обсъждали заедно. Никога не ми е било лицеприятно да заема такива постове, защото знам, че той не е за тях по простата причина, че не е администратор. Освен това, аз вече бях се набъркала в тази игра отвратителна – бях станала директор на театър „София“ и знаех какво представлява административната работа. Знаех, че за такъв пост трябва да имаш екип, да имаш хора, на които да се опреш За да стане министър на културата, той трябваше да уволни всички от Министерство на културата, които са заседяли там и са се уяли и да тръгне начисто. Той нямаше да може да го направи. Тези разсъждения един път го разклатиха, втори път го разклатиха, а третия път вече го спря дъщеря ни Яна. Вместо да ѝ стане приятно, че ще има баща министър на културата, а тогава тя учеше в Класическата гимназия, която беше под егидата на Министерство на културата, тя се намръщи, стисна устни и каза: “Аз няма да те погледна, ако ти станеш министър!” И тя реши въпроса. На него също никак не му се искаше. Имаме един приятел доктор, професор Плочев, с когото Стефан сподели последното предложение за министър. И Плочев каза: “Виж какво, Стефане, аз като твой личен лекар ти забранявам да поемеш такъм пост. Ти няма да оцелееш здравословно. И още нещо, което искам да ти кажа, ти трябва да ходиш всеки ден на работа”. Стефан ахна: “Така ли!? Ами значи няма да се съглася”.

– Да те върна към ролите ти в киното. Вие бяхте от звездното поколение: Цветана Манева, Невена Коканова, всичките красавици.
– Е, чак пък!

– Състезавахте ли се?
– Прибави и Катето Паскалева, и Виолета Гиндева – това беше бум в българското кина, цяла плеяда от млади и красиви актриси. Странно, имаше морал при нас някакъв. Няма да забравя, когато се разболях жестоко, имах тежки бъбречни кризи и Бинка Желязкова реши да ме смени, защото искаше да се снима и не се спираше пред някакви си болести. Предложила на Катя да поеме моята роля, на което Катя отвърнала: “Но Доротея е само болна, тя ще оздравее. Когато оздравее, вие ще си продължи работата. Аз отказвам, няма да снимам нейната роля”. Имаше такъв морал. Нямаше лакти, нямаше единоборство, нямаше хъс да си правим гадости, мръсотии. В тези периоди, в които снимахме филмите, живеехме толкова веселяшки и задружно, че после ни ставаше кофти, когато филмът свършваше и се разделяхме. С щуротии, с веселие, имаше дух.

– Какъв спомен носиш от филма „Черните ангели“?
– Помня, че Йоско Сърчаджиев беше най-щурият в „Черните ангели“. Всички бяха особени, млади, красиви. Помня как Митка Гръбчева настоя образът й да бъде пресъздаден от Виолета Гиндева, макар че много-много не я харесваше.

– Коя роля в киното смяташ за твоята най-силна изява?
– Всичко, което си вложил нещо в даден филм, ти е скъпо, любимо, макар и не толкова красиво. Също като децата – обичаш всичките. Много се харесвам в „Бялата стая“ с хрумката на Методи Андонов да играя и дъщеря си

– Да, с Апостол Карамитев.
– Истинско щастие е човек да срещне на млади години партньор като Апостол. Това са моите университети, това е цяла школа. Той беше невероятен човек, невероятен педагог. Толкова много неща съм научила от него. Първо се научих да ходя точно навреме на работа. Иначе аз бях един хайванин. Абе, спи ми се, викам, е сега ще си поспя още малко, пък когато отида на снимки. Не си давах сметка, че цял екип те чака, че заангажираш хората, че не е хубаво това. Ето, с тези азбучни истини започнахме работата с Апостол. Освен това той много ме обичаше, а да те окриля един такъв красив мъж, който и да обича едно младо момиче, това беше невероятно изживяване. Аз почти бях влюбена в него. Той се радваше най-много, когато забременях с първата си дъщеря. Казва ми: няма по-велико нещо в живота от майчинството. Има един епизод в „Бялата стая“, където играя майка на двете си дъщери и той каза: “Ето на, виж колко е хубаво, обаче ти играеш като дете. А майчинството не може да се изиграе. Първо, трябва да го изпиташ, да го усетиш и тогава можеш и да го изиграеш.” Такива неща се помнят. И много се радваше, че и аз ще имам дете. Приятелството с него беше невероятно. Може би затова този филм ми е много скъп, защото освен силен като кино, той ми е дал и нещо много повече – дал ми е една пътека в живота. Вероятно заради това съм станала такава, каквато съм, защото в миг, когато се лъкатушиш и не знаеш къде си, се намира един голям човек, който да те оформи, да ти даде правия път и после те пуска. Ако можеш – можеш, ако не можеш – не можеш.

– Ти не носиш женска суета.
– Не, не!

– Не съм забелязала женско кокетство. Къде го загуби?
– Може би прекалено много ми е дала професията в тази посока – да бъда кокетна, да бъда суетна, да бъда красиво облечена, да бъда гримирана, да се правя на нещо, да се преструвам на нещо, за да не изпитвам и в живота тази необходимост. Суетата за мен е загуба на време. Аз доскоро не можех да се обличам, ненавиждах да ходя по магазините и ме обличаха в театъра моите приятелки. Купуваха ми нещо и се уговаряха с продавачките – ако не й стане, ще го върнем, ще вземем другия номер. Не обичам да ходя по магазините и това е. Хубаво, че научих мъжа ми сам да се облича или някои от моите приятелки да му помагат в тази посока – които имат вкус и обичат да ходят по магазините, естествено без да ги ревнувам.

– Кога си отряза косата?
– Аз не си я отрязах, отрязаха ми я. Във филма „Последната им дума“ на Бинка Желязкова имаше епизод, в който за наказание на всички затворници им режеха косите. И тогава Бинка каза: “Как може, аз исках да те направя много по-грозна, а виж, ти сега си много по-хубава, отколкото с дълга коса”. И тогава аз се харесах и никога повече не си пуснах коса. Защото, първо, ми е много по-лесно и второ, оказа се че имам един добър профил на главата и е нормално да го подчертавам.

Първият ти филм е „С дъх на бадеми“, ти си студентка по това време, кой те покани да играеш в него?
– Татко Шаци – Захари Жандов беше направил пробни снимки за „Шибил“ колкото за един пълнометражен филм. С този, с онзи, с този, с онзи, а Шарланджиев започваше да снима „Дъх на бадеми“. Един ден ме видя по коридорите на Киноцентъра как се мотая за стотен път и каза на Захари: “Бе, Захари, ти докато се моташ, я да взема аз Доротея в моя филм, защото сега почваме. За два месеца ще го заснема и ти после си я вземай, ако искаш”. И така стана. Аз просто влязох случайно във филма…

– Но той ти отваря пътя към киното.
– Да, разбира се, защото там срещнах Гец /Георги Георгиев/, видях и другите големи актьори.

– „Животът – това са две жени“ – това ли е твоята пиеса?

– Една от моите пиеси.

– Поръчваш ли си пиеса на Стефан Цанев?
– Не, защото не се получава. Толкова съм се борила за една пиеса, казвах му: ти ще я напишеш, когато аз стана баба, а тя е за младо момиче. Но ето с живота се получи така, че той ми я написа, защото аз нямах работа две години, мисля че след като родих Яна. Нямах роли, бях млада тогава, травмирах се жестоко и доста фатално преживях този тупик. Стефан имаше в съзнанието си идеята и излъга набързо Недялко Йорданов една вечер. Недялко се обади: -Какво правиш, бе, Стефане? – Пиша. – Какво пишеш? – Пиеса. – Каква пиеса? – Абе една пиеса. – Как се казва? – Стефан на секундата каза: Ами „Животът – това са две жени“. Но още не беше почнал да я пише. Заглавието изпревари пиесата. И после седна и я написа. Това ми беше подаръкът. Почнахме да я работим, без да си давам сметка, че след време ще изиграя и другата роля. Пак беше добра, само че нямаше много дълъг живот втория вариант. Не се получи нещо, не знам защо. Просто бабата още не беше за мене, може би.

– А защо никоя от дъщерите ти не стана актриса?
– Опита се по-голямата, обаче много сложен житейски път си избра. Отиде в Лондон и там остана да живее, перфектно знае английски език. Завърши школата на Страсбърг и се пробва да прави спектакли, но не стана. Изигра и тук един моноспектакъл, а това е най-трудното нещо, не можеш от него да тръгнеш. Плюс това аз не съм при нея, не мога да й помогна. Почна да се блъска сама. На Запад не те пускат така лесно. Трябва да си гениален, да направиш дълбоко впечатление, за което да кажат: ето на, тук има нещо. Докато тя просто има добра наследственост. Тя е внучка на Петко Атанасов – големия български актьор. Казват, че през поколение се предават качествата, но тук не се получи. За това и аз имам една основна грешка – когато беше млада, завърши училище и каза: “Искам да кандидатствам в НАТФИЗ”, (ВИТИЗ тогава) и аз я спрях. Заявих й: “Ти какво искаш? Да бъдеш под сянката на майка си?” Както много мои млади колеги сега са под сянката на гениалните си родители, но не могат да достигнат нивото им. Заявих й: “Ще те подмятат от провинциален театър на провинциален театър, ще бъдеш нещастна. Недей, бе, моето момиче! Няма смисъл, това не е професия, която да е лесна. Лустрото е само отвънка, вътре има отвратителни неща”. Така, хъна-мъна, хъна-мъна и тя се отказа. И после като отиде в Лондон отново я зачовърка тази страст, докато сега се убеди, че просто няма смисъл. И се занимава с други неща. Гледа си дъщеричката, има си амбициите.

– А дарбата при теб лъсва рано, когато баба ти те е водила в читалището. Някое от внуците носи ли твоята дарба!
– Баба ми беше самодейна актриса. Аз нямаше къде да стоя като малка и стоях зад кулисите. А пък моите внуци имат други среда, те живеят в чужбина и никой не се занимава с това да ме наследява.

– Има ли Доротея? Внучка Доротея има ли?
– Не, няма да има.

– Защо?
– Защото това е отвратително име. Аз много го мразя. Отвратително име, честна дума ти казвам. Това, първо, е много прискимбичено име. Второ, биографията на това име не ми харесва. Майка ми, русенката аристократка, когато била бременна с мене е четяла Херман и Доротея на Гьоте и оттам й харесва това име. Затова аз се казвам Доротея. После след като изгрях на екрана, се появиха едни такива малки доротейчета из цяла България, човечета, майките кръщаваха дъщерите си на актрисата Доротея, Доротея, Доротейчета. Ужасно! Винаги ме е притеснявало това, защото, първо, трудно го изписвам името Доротея, дълго, дълго, дълго. И второ, като бях по-малка, понеже завалено приказвах, докато се науча да правилно да говоря, ми беше трудно да отговарям като се обаждаха по телефона и питаха: кой е? – Доротея. – Коя Доротея? Така завалях.

– Не си харесваш името, а то е толкова хубаво, и затова не искаш внучка да бъде кръстена на теб, така ли?
– Да, и дъщерите ми също не искаха това. Дъщерите ми имат кратки имена, никакви измислени глупости. По едно време казвах на Цанев: “Ако не ме слушаш, тази дето ще я родя сега, ще я кръста Ахинора например, да ти дойде акъла в главата!”. Така че кратките имена са на мода в нашата къща. Аз съм си избрала име за внучка, ама.. няма да им се бъркам. Да се кръщават, както намерят за добре. Аз искам момче.

– Нали имаш момче.
– Той, Стефан, е в Италия, вече е на 17 години, другият – Никитка е на 20. Голяма работа са!

– И ги събирате в Балчик, голямата фамилия?
– Да. Това са най-щастливите мигове, защото в Балчик, в нашето местенце се говори на всякакъв вид езици и те се разбират прекрасно: руски, италиански, френски, немски – всичко се говори в Балчик и всички се разбират.

– Не ти ли е мъчно, че всичките ти деца са пръснати по света?
– Как да не ми е мъчно, разбира се, че ми е мъчно. Но вече с разума си и с философията си осъзнавам, че това си е техният живот. Те трябва да си го преживеят, както намерят за добре. Какво мога аз да им предложа тук? Ето, например преди десетина дни дойде най-малката внучка за ваканция, а ние я разболяхме от грип. Стоя и я гледам – 7 езика знае и какво ще прави със седемте си езика тук? Няма особени наклонности да пише, да прави – тя просто е едно страшно умно интелигентно момиче. Има и други умни и интелигентни момичета, но няма база за работа тук, няма как да се реализираш, няма как да се развиваш. Това е положението.

– Много е тъжно!
– Така изтичат мозъците на България. Изтича жизнеността, кръвта, всичко изтича. И моята собствена – също.

– Като се върнеш назад във времето и си направиш преценка на това, което си направила, от какво си доволна и от какво не си?
– Аз съм доволна, че имах щастливата съдба да живея в онова време, когато обичаха артистите. Това е страшно важно за всеки от нас и за цялото ни поколение. Ние бяхме целунати от Бога. Сегашните млади актьори не могат да се докоснат до това изживяване, до онези звездни мигове, които ние имахме. Нас ни обичаха – обичаше ни народът, обичаха ни и властниците. Бяхме щастливи и волни пойни птички.
Но нося и болка. Много ми е мъчно, че сега, когато напредват годините, ще дойде един миг, в който няма да има нито едно от моите собствени деца около мен, което да ми помогне, да ми подаде ръка. Това ми е най-болно. За мен и за много, много други родители, които ще останат самотни в старините си, това е тежко изживяване. Това е голяма мъка. Защото законите на природата са такива, че в един миг търсиш опора в тези, които си отгледал в годините назад, искаш те да ти подадат ръка. А нашите опори ги няма. Няма кой чаша вода да ти донесе. И затова се опитваме със Стефан да се крепим един друг, защото това стихотворение, с което започна нашият разговор сега, става все по-тъжно и по-тъжно за нас двамата.

– Понякога мислила ли си: ами ако не бях със Стефан, какво щеше да стане с мен?
Нямаше да бъда това, което съм. Щях да бъда съвсем различен човек, независимо че основата на характера си е основа, обаче сигурно начинът на мислене щеше да бъде различен, начинът на поведение щеше да бъде различен. Може би на тези години щях да бъда вече една очукана, огрухана актриса. Виждам мои колежки, които не са по-малко талантливи от мен, но просто съдбата им не е била благосклонна и щастието им се е провалило в някаква степен, че те вече нямат хъс, никой не ги търси, не играят. Нямат човека до себе си, който да ги подкрепи. Ето, онзи ден Цанев ми каза: “Виж какво, Доротея, сега като гледам как се развиват нещата, трябва да седна и да ти напиша една пиеса. Вече е време да ти напиша пиеса”. Дори и да не я напише, това ми стопля душата – че той мисли, че вече времето минава и аз трябва пак да почна да работя, за да стимулирам. Защото има такава теория – че тялото умира, когато мозъкът не работи. Този мозък трябва да функционира, да работи и то в посоката, в която ти доставя удоволствие, а не да се напъваш нещо да вършиш. Не съм ти споделяла, но но през летата аз правя нещо за себе си, но не само за себе си. Уча стихове на български поети и автори. Миналата година почти цяло лято се занимавах със стиховете на Дора Габе, прекрасни неща открих. Уча ги наизуст, разработвам ги, вниквам в тях, това ми доставя страхотно удоволствие. И се случва например нещо хубаво – извикаха ме в Добрич да кажа нещо. Какво може да се каже в Добрич освен Дора Габе. И аз като подпуках стиховете й и като ми стана едно хубаво, едно ведро на душата. Там беше Теди Москов да вземе една награда на майка си и ми каза: „Дорис, аз не съм предполагал, че ти можеш да рецитираш стихове по този начин“. Беше наистина страхотно преживяване. Така тренирам себе си. Казвам си: и да не ми стане нужда, няма значение, това е за мое вътрешно удовлетворение, това е мое богатство. Сега това лято съм решила, да сме живи и здрави, да се занимая със стиховете на Димчо Дебелянов, много ми се иска. Ето, така преоткриваш съкровища, които отдавна хората са ги забравили.

– Много е хубаво това, което правиш!
– Валерия, вече никой не чете стихове, а като ги чуят – имат респект, имат друго усещане. Това правя и ми е много хубаво, защото там, в Балчик, стоиш, копаеш в градинката, лепиш мидички по стените на къщата, слушаш цветята, гледаш птиците. Заставаш между дърветата на една пейка, вземаш книгата и почваш – това така, това онака, това какво, кой, как, защо… Изпитвам страхотно удоволствие. И се чувствам жива. / Валерия Велева