„Момиченцето с цветето“ днес вече не вярва в помирението

76-годишната Клара Стоименова е позирала за една от скулптурните композиции, когато е била дете. Нарича случващото се безчинство

Клара Стоименова е един от живите модели днес, позирали за Паметника на Съветската армия в началото на 50-те, който в момента демонтират парче по парче.

Тя е детето, което държи цвете в ръка и гледа с обърната глава нагоре към войника в страничната композиция, наречена „Българският народ посреща Съветската армия-освободителка с хляб и сол, с цветя и дарове“. Само ден преди да инсталират крана и да заработи флексът, навърши 76 години, а е била около шестгодишна, когато се е оказала модел за детска фигурка в мемориалния комплекс.

Спомня си колко досадно й е било позирането с часове на скулпторката Стела Краева.

„Тя също е име в българската скулптура, но го няма в авторския списък на хората, направили монумента. Вероятно е била помощник в извайването на страничните фигури от композицията. Стела Краева ме беше харесала. Тя и майка ми бяха много близки приятелки, живеехме заедно дълго време. Вероятно така съм се оказала модел“, разказва днес Клара. Неведнъж е бойкотирала позирането. „Аз си спомням много добре, че за мен беше уморително да не мърдам и да гледам постоянно нагоре. Стела оставяше парче глина върху главата на скулптурата, докато работеше по друга част от фигурата. А това парче глина стоеше на главата на момиченцето и аз непрекъснато го крадях и го правех на топче, и го мачках в ръцете си, защото не си харесвах прическата и много се ядосвах. Тя ме смъмряше нееднократно: „Колко пъти съм ти казвала, че това ми трябва и не трябва да го пипаш. Обаче на мен ми е скучно“, продължава Клара.

Не е сигурна дали тогава е знаела за какво точно позира в голямото, полупразно ателие, покрай стените на което били подредени няколко скулптури. Не помни откриването на паметника. Не познава другите българи, които са позирали.

Замисля се, че всъщност на младини не се е застоявала пред паметника. Като студентка по полска и руска филология минавала ежедневно покрай него на връщане от университета само защото такъв е бил маршрутът й. Не е ходила по специален повод на паметника. Покрай него не помни да е имало и манифестации. Оказва се, че паметникът става притегателен център едва през 90-те години, когато се чуват първите гласове за премахването му и Столичният общински съвет гласува първото си решение за демонтажа. Събиранията около монумента стават по-многолюдни през последните години в отпор на противниците му и като реакция на поредицата от посегателства с боя, надписи и къртене на плочки.

„Паметникът винаги ми е бил централна точка в емоцията. Убежище“, признава днес дългогодишната редакторка в дублажа на Киноцентъра „Бояна“, която работи там до приватизацията му. „За мен това място е знаково особено след 10 ноември, аз ходех там да се зареждам и оставях цветя на 9 май“, не крие Клара, която определя себе си като антифашист. Кръстена е на баба си Клара – германка с еврейски произход от погранично румънско село, която среща там български войник и заживява в София.

Приятно й е било, че присъства увековечена в паметника. „Не че някой ще ме разпознае. Не съм се фукала с това“, добавя Клара, която през всичките години го е споделила само един-два пъти. Преди време завела две приятелки на мястото, за да им покаже момиченцето Клара в композицията. „Приятно е да знаеш, че можеш сам да се погледнеш отстрани и то, както си изглеждал като дете. Приятно е, ако щеш и това, че си включен в едно такова събитие“, признава Клара. И твърде лично преживява старанието на флекса.

Питам я как би се чувствала, ако продължат да режат фигурите на реално съществували хора, като момиченцето с цветето, което е тя. Вероятно повечето от моделите вече не са сред живите, но тя е.

„Не искам даже да го мисля по този начин, защото тази история с премахването, със съсипването на паметника, ме е поболяла. Това е издевателство над другите живи хора, които в момента… те си знаят как се чувстват, като гледат цялото това нещо“, казва възрастната жена, а гласът й се разтреперва. Преживява тежко случващото се и заради сърдечна аритмия не успява да отиде на протеста в защита на паметника. „И аз не знам как да го нарека – то не е само безобразие, то е безчинство. И нищо не може да направи човек“, добавя.

Не споделя трактовката за надвисналия над София автомат в ръката на руския войник, която хората, жадуващи отдавна премахването на паметника, тълкуват като закана за подчинение от Русия, тогава СССР, към България. „Абсурд! Така го приемат, защото те друго, освен враг, не търсят. Защото паметникът им напомня, че тогава са слугували на едни, днес на други“ – е гледната точка на Клара.

За нея въпросното картечно оръжие, което вече беше отрязано заедно с ръката на войника, не е било символ на заплаха, а защита от фашизма. Това е нейното възприятие.

„Сигурно си мислят, че като прехвърлят вината на старото поколение, на комунистите, ще изглеждат модерни, прогресивни“, коментира Клара.

Не вярва, че това е само временен демонтаж и че паметникът ще бъде възстановен. „Не, те ще го унищожат. Някъде ще го захвърлят. Същото, което направиха в Латвия“, добавя. Не смята, че демонтирането на паметника е за отвличане на вниманието от действията на управляващите. „Предполагам, че такъв е бил първоначалният им план. Със сигурност изчакаха изборите. Избран е моментът и обмислен много добре. Отвориха някаква пауза, за да не се вълнуват много хората, защото разчитаха на това, че няма да има много бурна реакция. Аз също очаквах да е по-силна, но тъй като властта се е застраховала с полиция, предполагам, че хората не искат да участват в сблъсъци“, признава.

Очаква следващият паметник за премахване да е пловдивският – на Альоша. „Ние сме най-зле от цяла Източна Европа и като самочувствие, и като енергия за съпротива. Дори онези, които имат по-големи основания да мразят руснаците и да рушат паметници, не го правят“, коментира Клара и дава пример с недокоснатите мемориални комплекси в Берлин, Виена и Братислава. „У нас споменът трябваше да се омаскари, да се заличи, а се получаваше обратното. Затова пуснаха там скейтбордисти. И като не можаха нищо да направят, взеха да цапат паметника“, връща се назад „момиченцето с цветето“ от композицията.

Не вярва, че у нас ще дойде помирението.

„Това е един кървав период от 1923 г. до Народния съд и след това до началото на 60-те. Това е един период, в който наистина сме се клали, както ни е паднало. И всеки търси по някакъв начин да си отмъсти. После все пак настъпи някакво спокойствие и нямаше нужда да се делим на чужди и свои. Аз не знам какво толкова им пречеше сега“, продължава да разсъждава.

„Не съм оптимист за нито една държава, като нашата, в която има такъв дългогодишен конфликт, който ту затихва, ту се разпалва, тлее, тлее. Жертвите на едните търсят реванш и това се повтаря – това е цикъл“, казва Клара.

Смята, че обществото се нуждае от стабилност, мъдрост и справедливост, но също така е убедена, че без лидер, който да го поведе натам, това няма да се получи. „Не че няма да има хора, които да роптаят, все пак хората са различни, но поне да настъпи някакво спокойствие“, споделя разбирането си Клара, която беше на площада на протеста и през 2020 г.