Тя е на 74 години и е от едно малко градче край Дунава:
– Много ги мразех комунистите! Те ни взеха овцете и земята. Двеста овце бяха.
Всичко имахме, три пъти на ден ядяхме.
После влязохме в ТКЗС-то и беше бедност.
Лека полека се оправиха обаче нещата, втората къща построихме, ядяхме по три пъти на ден, ожених се. Роди се детето…
Тя дъщеря ми беше на твоите години, ама умря миналата година от рак.
Не мога да я прежаля, все плача. Така ще е…
Като се роди малката започнах работа в завода за безалкохолни, в счетоводството.
Хубава работа, спокойна. И там до пенсия.
В това време обаче дойде демокрацията. Зарадвахме се.
По едно време върнаха земята – не цялата, но пак беше добре, върнаха дори добитъка на някои.
На нас върнаха десет овце – толкова били записани, че са ни взели. Тогава ме бодна, че нещо не е както трябва.
Детето отиде да учи за висше.
После Костов намали пенсиите с нещо дето му викаха „осъвременяване“. Започнахме да ядем по два пъти на ден.
Мъжът ми умря.
Умира и вика: „Лошо стана – детето замина, ние се трепем, пък пари няма.
Баща ми като излезе в пенсия все в клуба на пенсионера карти блъскаше.
Виж ме мен – сърцето ми изгориха с тази смешна пенсия. Че и твоята такава. Цял живот за нищо!“
И умря.
Взех да ям веднъж дневно, ама бавно.
Ей сега и детето умря. И всичко свърши.
Не разбрах как го объркаха това хубавото нещо от 89-година, но и няма значение – животът си свърши.
Не искам вече да ям.
Туй е то.
Публикувал във Фейсбук: Красимир Симеонов
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
