Автор:
Валерия Велева
Всеки разговор със Стефан Цанев ни кара се замислим – какво правим и накъде отиваме. Последната му стихосбирка “НЕБЕСНА ГЛЕДНА ТОЧКА” оголва сетивата ни за времето, за рухналите морални устои, за пропилените шансове демокрацията да се случи така, както мечтаехме преди 33 години.
Ето акценти от предколедното интервю на Стефан Цанев за Епицентър. бг
Най-лошото предстои. Нашите деца са най-неграмотните в Европа, те ще бъдат новото мнозинство, което ще решава съдбините на България. И това е страшно!
Народът не иска народовластие, народът иска цезар, народът не иска да е свободен, народът не иска сам да решава съдбата си, защото го мързи, защото е затъпял, защото е свикнал друг да решава съдбата му, защото да си свободен – значи да мислиш!“
Опозорихме жертвите на ДС, а палачите? Къде са те? Какво правят? Какви са тайните им намерения? Г-н Терзийски може би е отговорът.
Съществува заплахата, че заразата на омразата сред политиците може да обхване и народа.
Българите най-достойно се държат по време на робство и по време на диктатура.
Ние живеем по инерция, живеем на дребно. Потънали сме в блатото на бита
– Чета последната Ви стихосбирка, г-н Цанев, „НЕБЕСНА ГЛЕДНА ТОЧКА“. И както винаги, сте безпощаден – и към власт, и към народ.
Пишете: „Те идат, връщат се – предишните ненавистни тирани… Народът – добър и прост, прости им всичко, дори забрави… И ето ги – те идат, връщат се, приели прошката за свое право, по нагли от преди, надянали демократични маски, те идат“. Като че ли няма по-точна картина за последните 33 години демокрация у нас. Защо народът все прощава? Защо с всеки парламент избира все по-корумпирани, по-алчни и по-користни политици, на които възлага правото да го водят? Какъв беше съставът на ВНС, какъв е сега…
– Деградацията, израждането на политическата класа ставаше постепенно и очевидно. Но най-лошото предстои. Демокрацията е диктатура на мнозинството и бъдещето ни зависи от културата и от морала на това мнозинство. Затова ме тревожат последните резултати от международния тест на PISA: 54% от българските ученици са под критичния минимум за знания и умения по математика, 48% имат сериозни дефицити по природни науки, а 53% не притежават елементарни умения за четене. Това ни нарежда на позорното последно място в Европейския съюз, или казано направо: нашите деца са най-неграмотните в Европа, дори не могат да четат!!! След няколко години тези наши деца ще бъдат мнозинството, което ще решава съдбините на България. И това е страшно!
– Има едно смирение и сред интелектуалците. Няма призиви за непокорство, няма Анатема, казвате: „Днес не четат, не бесят, не горят. Дори не забраняват. Твоят глас е глас в пустиня… Поетите са осъдени на смърт чрез мълчание“. Това е едно състояние на блато – всичко загнива. Дали пък умишлено не ни вкараха в този сценарий? Дали бащите от началото на Прехода не заложиха всичко това?
– Не съм склонен да приема подобни оправдания. Тъй наречените интелектуалци не са смирени по свое желание. Те се чувстват безсилни, защото са самотни, отхвърлени. Като стана дума, че мнозинството наши ученици са най-неграмотните в Европа, не може да не споменем, че други наши ученици редовно печелят първите места в световните състезания по математика, по информатика и прочие. Те обаче са единици. Освен сегашното материално разделение на малцина богати и милиони бедни, чака ни и разделение на малцина елитни интелектуалци и милиони необразовани хора. При монархически или диктаторски режим това е добре дошло. Защото монархът или диктаторът, за да се задържат на власт, се ограждат с елитните интелектуалци, чрез които управляват държавата и неграмотното мнозинство. При демокрация това разделение е пагубно. Както знаем, демокрацията е диктатура на мнозинството и ако мнозинството е необразовано и глупаво, държавата ще се управлява от необразовани и глупави хора, които пренебрегват и отхвърлят елитните интелектуалци. Което наблюдаваме да се случва в България от Великото Народно събрание (1990) насам, както споменахте в предишния си въпрос
– Недоволството от днешните управници удари дъното. То е повече от времето на Виденов. Но няма протести, няма „ропот от гняв“, има „безнадежден всенароден жалък хленч“. Къде отидоха съпротивителните сили на бунтовния българин? Умора? Апатия? Безверие?
– И трите. При последните избори гласуваха 35% от българите, имащи право на глас. Останалите 65% мълчаха. Мълчащите българи са два пъти повече от гласувалите. Всъщност, в ръцете на това мълчаливо мнозинство е тайната ни съдба.
– Ще има ли реакция на българите при нови избори? Ще има ли „не се предавай, съпротивлявай се“?
– Надявам се това мълчаливо мнозинство да проговори. Някъде през 60-те години на миналия век бях писал такъв стих: „Като бомба, скрита в джоб, мълчанието е опасно!“ Страшно ще бъде, когато това мълчаливо мнозинство най-после проговори. Ако въобще проговори, разбира се…
– „Стари вестници, вмирисани идеи, ялови илюзии, омърсени идеали… обраха ни вярата до шушка и я продадоха за власт и валута“. През тези 30 години ни управляваха и леви, и десни, и царисти, а сега и едни, дето се накичиха с значката за промяна. А промяна няма, и за тях „важното е да се докопат до кокъла“. Има ли излизане от този отвратителен омагьосан кръг?
– За да не го кажа в прав текст, ще цитирам част от една реплика в кървавата си комедия „Заговорът на Калигула“, която написах преди 10 години и която засега се играе само в чужбина:
„Народът не иска народовластие, народът иска цезар, народът не иска да е свободен, народът не иска сам да решава съдбата си, защото го мързи, защото е затъпял, защото е свикнал друг да решава съдбата му, защото да си свободен – значи да мислиш!“
Това е намек към мълчаливото мнозинство, за което говорихме преди малко…
– И младите се оказаха като старите – „идват, връщат се, след тях – кохорти от потомци, по-нагли и по-алчни от бащите си, те идват“. Това прокоба ли е?
– Не, не е прокоба. Закон е на генетиката: лошото, както и доброто, се онаследяват в по-висша степен.
– Как днес избрахме за кмет на София син и внук на генерали от ДС? И то с гласовете на „демократите“? Това прошка с миналото ли е?
– Не, това не е прошка с миналото, за съжаление. Ние не знаем или не осъзнаваме мащабните действия на нашата Държавна сигурност. В една книжка на един от бившите шефове на Държавна сигурност може да прочетете, че по времето на социализма са били вербувани около 300 хиляди тайни агенти доносници. Всеки двадесети гражданин от 6 милионното пълнолетно население на България е агент доносник на Държавна сигурност! Много от тези агенти доносници бяха разобличени, повечето още не са и няма да бъдат. Те са сред нас. Но не това е най-страшното. Ние разобличихме и опозорихме тези нещастници, повечето от които са били принудени да станат агенти доносници, а защо не разобличихме онези, които са ги вербували, които са ги принудили да станат доносници? Опозорихме жертвите – а палачите? Къде са те? Какво правят? Какви са тайните им намерения? Г-н Терзиев може би е отговорът.
– Един от големите грехове на българските политици е, че ни накараха да се мразим. Ние, като обикновени хора, се уморихме да се мразим, но те не се уморяват да си играят на „герои и на бандити, на министри и министър-председатели, на царе и президенти“. Ще има ли възмездие? Ще има ли наказание за всичко това?
– Аз живея, както знаете, далече от столицата, както се казваше едно време – по-близо до народа и мога да твърдя, че политиците още не са успели да накарат хората от народа да се мразят един друг. И в това е надеждата, че ще оцелеем като народ. Но съществува и заплахата, че заразата на омразата може да обхване и народа.
– Как да възкресим държавата си? Или просто всички заедно летим към пропастта „с отсечена глава“? Изчезваме ли като нация? Три милиона българи живеят навън. Вярвате ли в завръщането им?
– Като поостареят, някои от тях може да се върнат. Но децата им, родени там – няма да се върнат. България не е тяхната родина. Повечето дори не знаят български език. Ако все пак някои признават, че са българи – правят го не от патриотизъм, а от чувство за екзотика.
– Когато се раждаше демокрацията, всички бяхме възторжени, без изобщо да знаем какво ни чака. Днес вие пишете „Демокрацията е красива идея, родена от философи и мечтатели, надмогнали животинските си инстинкти за власт и плячка“. Защо се провалихме като народ в демокрацията?
– Пишейки „Български хроники“, бях удивен от феномена, че българите най-достойно се държат по време на робство и по време на диктатура. Може би, защото знаят срещу кого да се съпротивляват – срещу поробителите си, срещу тираните. При демокрацията българинът сам избира хората, които го управляват, сам избира хората, които го ограбват, сам си избира тираните и поробителите – значи трябва да се съпротивлява сам срещу себе си. За това е необходимо несравнимо по-голямо мъжество.
– Всяка власт сякаш иска да изчегърта всичко, което е било преди нея. Да пренапише учебниците, да изфабрикува факти от историята, да си назначи „палачи“, разчитайки на покорство. И то е факт. В цяла Европа протести бушуват по площадите, а у нас кръчмите по „Витошка“ и МОЛ-овете пращят от народ. Дали пък не се промени чипът на народа? Харесва му в блатото…
– Знаете ли, Валерия, има една стара приказка. Идват шпионите при султана, докладват му: народът роптае против данъците. Няма страшно, рекъл султанът, вдигайте още данъците. Идват шпионите при султана, докладват му: народът се бунтува против данъците. Няма страшно, рекъл султанът, вдигайте още данъците. Идват шпионите при султана, докладват му: народът яде и пие и се весели по кръчмите. Стоп! – извикал султанът. – Намалявайте веднага данъците!
Дано това да важи и за нашия народ и за нашите султани.
– „И за какво, приятелю, бе цялата борба за власт, за слава и разкош? – Какъв печален край!“… Чий край ще е печален?
– Всеки край на човешкия живот е печален, страшно е, ако краят е позорен.
– От Вашата „Небесна гледна точка“ наблюдавате човечеството като мравуняк и казвате „Доживях позора да остарея“. Кое е позор днес?
– Ние живеем по инерция, живеем на дребно. Потънали в блатото на бита, не се замисляме каква е ролята ни в Отечеството, още по-малко – какво е нашето предназначение на тази планета, да не говорим за това осъзнаваме ли каква е мисията ни на може би единствените разумни същества във Вселената, задаваме ли си големия въпрос за смисъла на човешкия живот? Предлагам Ви малък неприятен откъс от „Небесна гледна точка“.
Господи!
Какво представляваме ний –
твоите жалки подобия,
пъплещи по тази нищожна планетка,
кръжаща около звезда-джудже
в покрайнините на провинциална галактика,
забутана там нейде
сред гъмжилото от милиарди галактики
в черната утроба на Вселената?
Какво представляват
пред безкрайното ти Мироздание
нашите земни битки,
нашите игри на народ и на партии,
на герои и на бандити,
на министри и на министър-председатели,
на царе и президенти?
Какво представляват
пред неизброимите ти светове
нашите жалки боричкания за власт,
за слава
и за богатства ,
нашите омрази и страдания,
всичките наши войни и убийства?
Забелязва ли ни някой отгоре?
Поне толкова,
колкото ний забелязваме
в краката си мравуняците,
където същите исторически битки върлуват!
За какво ни създаде?
Защо ни дари с разум и чувства –
единствено нас в тази мъртва Вселена
и ни извика: богове сте! –
а ние пълзим като мравки по земната кожа
и водим безсмислено съществувание
на работливи инсекти –
и мозък, и съвест, и мускули
напрягаме към едничката цел:
насъщния!
Това ли е великата мисия на човека:
да живее – за да работи,
да работи – за да яде,
да яде – за да живее?
И накрая ни захвърляш в гроба като ненужна мърша –
затова ли ни създаде?
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
